Мирослава Панайотова - Като вятър

Вятърът събужда времето в нас. Сънищата са границата на света. Спомените се връщат като привидения в новия разказ на Мирослава Панайотова.

Александър Арнаудов

КАТО ВЯТЪР

Венета се събуди. Сънуваше, че разказва на някого за тези панорамни видения. Сега й се случваше по-рядко, но преди години, макар и в полусънно състояние, често пред очите й минаваха бързо различни цветни пейзажи. Картини, които не е виждала никога – дворци, градове, басейни, море. Сега си мисли, че по някакъв начин са свързани с Италия. Но тя никога не е ходила там. Откъде бяха дошли в съзнанието й? Чувството за реалност се бореше с мистиката, която я плашеше. В последно време, когато върви по улицата, има усещането, че сънува, струва й се, че всеки момент ще се събуди. Страхува се само от мисълта, че събуждането ще прилича на припадък тук, на Земята, и кой знае с какво ще бъде свързан този припадък.

А какво означаваше споменът за онова летене, когато излезе от обичайното състояние и се оказа там горе? Страхотната скорост, с която летеше в нещо като метален ковчег или кутия, я порази. Превзе я впечатлението за друго измерение, което те сграбчва в безкрайния коридор на времето, а ти си лишен от своя воля. Каква беше онази жена, която й каза, че всичко е свършило, тя вече е друга, съвсем различна? Така далече бяха земните грижи, те й изглеждаха придатъчни, чужди. Какво правиш тук?, я попита жената. В този сив мир нямаше слънце. Може би се намираха в затворено пространство. Венета отговори: Аз уж съм от живите... После се събраха и мъжете, бяха петима. Нищо не говореха с нея, но й позволиха да се върне. А преди това беше почувствала, че никой за нищо не я осъжда. Толкова е могла, толкова е направила там, на Земята. Какво странно всеопрощаване, каза си Венета.

А и тази телепатия, сънуването на неговите сънища, сънищата предсказания, зрителните представи за нещо, което става далече от нея, чувството за физическото присъствие на някого от разстояние, в което само след миг се уверява... Тази способност да открива болното място в биополето на другите, улавянето на излъчване от книги, картини, скулптури – какво беше всичко това? Някога беше убедена материалистка, земята и дърветата я радваха. Природата, която виждаше, й се струваше единствено съществуваща, морето я опияняваше. Днес вече не вярва на очите си.

Тайната витаеше във въздуха. Трябваше да я приеме и да не се страхува от нея.

В стаята постепенно стана светло. Тогава тя го видя.

Той стоеше срещу нея и се усмихваше. Изглеждаше безплътен. Само очите му притежаваха реално излъчване. Струваше й се, че ако протегне ръка към него, той ще изчезне без време.

- Как влезе? – попита го тя.

- За мен това не е проблем.

- Какво става с теб?

- Дойдох да те видя. Минах през стената.

- Сигурно е вярно – каза Венета и видя, че той избледня и се разтвори във въздуха. Нещо подобно на вятър прошумоля край нея. Тъмнината се върна.

Венета стана от леглото, светна лампата и отиде в ъгъла, където беше стоял той. Доближи стената, предполагайки, че е попила сянката му. После се сети. Нямаше сянка.

Но бе оставил едно листче, на което пишеше: „Нищо още не е изгубено!”

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022