Виолета Златарева - Ако сънуваш някого 3 пъти
Ако сънуваш някого 3 пъти
Бабата хвърляше поглед към заспалия си съпруг. Той се усмихваше леко, а устните му потреперваха при всяко издишване и издаваха лекичък пукот всеки път щом въздухът ги разделеше. Възрастната жена плачеше тихо. “Ако сънуваш някого три пъти, значи ще умре” - прошепна на детето в стаята. И се оказа права. Няколко седмици след това, дядото си отиде. Това беше отдавна. Двамата старци избледняваха от спомените на порасналата им внучка. Бяха почти изчезнали, когато втора нощ поред я навести един и същ кошмар.
В него, тя се събуждаше и тръгваше по улиците, обикаляше ги безцелно. Майка ѝ я изпращаше с поглед, опряла лакти на прозореца, както обикновено, но без да се усмихне и без да помаха. Следваха сергията за зеленчуци и тази за плетени кошници. Продавачите, застанали до стоките си, не отвръщаха на поздрава ѝ. Не трепваха. Улицата се виеше абсолютно същата, каквато е в действителност, но без шумовете и оживлението. Псето, което все се засилваше към тропота на колелата, стоеше като статуя. Птиците мълчаха, стъпките ѝ не се чуваха. Нищо не се чуваше.
Тя виждаше детската си учителка и хлебаря, детето на малката си братовчедка, колегите си. Виждаше един по един всички, с които се е разминавала някога. И никой от тях не отвръщаше на поздрава ѝ. Хората се носеха плавно и хаотично, като отломки и се взираха в нищото. Тя се чудеше дали вината не е нейна, дали не са ѝ сърдити. Опитваше всичко, за да привлече вниманието им, но без успех.
Сънят свършваше, когато внезапен и силен вятър започваше да отнася хората един по един, както отнася есенните листа и пуха от глухарчетата. Подхващаше ги, откъсваше ги от земята, завърташе ги в различни посоки, а те все така не реагираха.
Преди третата нощ, тя се моли горещо нищо лошо да не се случи, да ѝ се яви нещо различно. Но същият сън дойде отново. На сутринта, едва отворила очи, побърза към другата стая да целуне майка си. Отдъхна си. Жената ѝ отвърна топло и се засмя. Момичето се облече, втурна се навън и закрачи по улицата с повишено внимание. Поздрави продавача на зеленчуци, хвърли хляб на злото куче, махаше отривисто на всички, като че ги вижда след дълга раздяла. Вървеше напред-назад и щом срещнеше познати, се вълнуваше и ги разпитваше разпалено как са.
Прекара така цялата сутрин, чак до ранния следобед. Щом се успокои, приседна на любимата си пейка и с насмешка погледна към небето. Помисли си, че баба ѝ ѝ се присмива отгоре, защото е успяла да я изпързаля и наплаши с абсурдните си суеверия. Върна поглед към часовника си. Оставаше малко до 16:00. Реши, че е време да се прибира, но когато се изправи, нещо не беше наред. Жуженето на множеството хора бе затихнало.
Миг след това, бомбите избухнаха.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 53, септември, 2025
