Виолета Вълкова – Пепелище
Казвам се Виолета Венциславова Вълкова - учител по български език и литература в ПГ „Яне Сандански“, гр. Сандански, и ръководител на литературен клуб „Никола Вапцаров“ към НЧ „Отец Паисий – 1919“.
Завършила съм българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, като съчетавах обучението с майчинството. За мен литературата е начин за разбиране на света и човека. В работата си се стремя не просто да преподавам, а да събуждам любов към словото и да насърчавам младите хора да откриват и да отстояват своя глас. Участвам активно в младежки проекти, водена от убеждението, че всяка среща носи потенциал за вдъхновение и промяна. Пиша поезия, водена от вярата, че силата на словото придава смисъл и споделеност на преживяното Последната си литературна награда спечелих в конкурса „Вино и любов“ - гр. Петрич.
Избавление
Натъпкана.
В най-далечния ъгъл.
В стара къща -
в незнаен квартал.
Нямах форма.
Съдът беше кръгъл.
Не паснах.
И ме скриха в чувал.
Беше тъмно.
Студено.
И мокро.
Силен вятър -
с него поех.
Мина време.
Не знаех посока.
Нощ ли беше навън,
или ден?
Но се скъса(х).
Светъл лъч ме прониза.
Всяка рана -
своя кръв си проля.
Нечий глас
със език ме облиза.
Да ме пълни с любов
обеща.
Да повярвам?
Мойта вяра е друга.
Тя е стъпкана,
пребита, сама…
Но я има,
не живея в заблуда.
Натъпкай себе си…
ако смееш - ела.
Театър
През гръдта ми -
входове няма.
Само изход -
със знак означен.
Чукат.
Влизат.
За кратко остават.
Припяват до болка
познат ми рефрен.
Костюмите - тъмни,
погледът - огнен,
гласът ми - зазидан
в нечий олтар.
Устата - зашита,
думите - мъртви.
Какво е животът,
без пламък и жар?!
Аплодирам.
Накрая сме вече.
Сцената някак
за миг опустя.
Викам на бис.
Протягам ръцете.
Себе си давам
вместо цветя.
Страхът ме обзема.
Бездна в гръдта ми.
Скачам дълбоко
в синия час.
Потъвам отново
в надежди събрани.
Изплувам в илюзия,
че е имало шанс.
Сцената - празна.
(Както ръцете).
Животът е кратък.
Смъртта е от раз.
Светлините угасват.
Тъмно безвремие…
Всяка роля на цвят
ще съм аз.
Пепелище
В началото не беше слово,
а една цепнатина в гърлото на времето,
от която изтече спомена за един град,
в чиято пепел още тлеят имена…
Картите не го помнят.
Езикът отказва да го произнесе.
Етимологията е пепелник.
в който догарят значенията,
докато буквите са сенки.
В корените им
има прах от шествия.
Маршът е залепнал за детството
като сажда по бялата яка на утрото,
облечено в униформа от вчерашни дни.
То се архивира
в полетата на съзнанието,
в тишината,
която е граматика на отсъствието.
Жените там не остаряват -
те се превеждат
от език на страх
в диалект на ножа.
Платовете им помнят вятъра,
носят го като мълчание, като наследство,
разчупват го на срички,
раздават го като хляб на бъдещето.
Остава надеждата,
че в пролуката,
където светът се пропуква в себе си,
ще намерим не свобода,
а поне нейното предчувствие -
корен, търсещ продължение,
който в тази незавършеност
да оцелее като начало.
Превръщаме пепелта в мастило,
с което пишем историята си
върху развалините на самите нас.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 56, май, 2026