Виолета Вълкова – Пепелище

Казвам се Виолета Венциславова Вълкова - учител по български език и литература в ПГ „Яне Сандански“, гр. Сандански, и ръководител на литературен клуб „Никола Вапцаров“ към НЧ „Отец Паисий – 1919“. 

Завършила съм българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, като съчетавах обучението с майчинството. За мен литературата е начин за разбиране на света и човека. В работата си се стремя не просто да преподавам, а да събуждам любов към словото и да насърчавам младите хора да откриват и да отстояват своя глас. Участвам активно в младежки проекти, водена от убеждението, че всяка среща носи потенциал за вдъхновение и промяна. Пиша поезия, водена от вярата, че силата на словото придава смисъл и споделеност на преживяното Последната си литературна награда спечелих в конкурса „Вино и любов“ - гр. Петрич.

Избавление

Натъпкана.

В най-далечния ъгъл.

В стара къща - 

в незнаен квартал.

Нямах форма.

Съдът беше кръгъл.

Не паснах.

И ме скриха в чувал.

Беше тъмно.

Студено.

И мокро.

Силен вятър -

с него поех.

Мина време.

Не знаех посока.

Нощ ли беше навън,

или ден?

Но се скъса(х).

Светъл лъч ме прониза.

Всяка рана -

своя кръв си проля.

Нечий глас 

със език ме облиза.

Да ме пълни с любов

обеща.

Да повярвам?

Мойта вяра е друга.

Тя е стъпкана,

пребита, сама…

Но я има,

не живея в заблуда.

Натъпкай себе си…

ако смееш - ела.

Театър

През гръдта ми - 

входове няма. 

Само изход - 

със знак означен. 

Чукат. 

Влизат. 

За кратко остават. 

Припяват до болка 

познат ми рефрен.

Костюмите - тъмни, 

погледът - огнен, 

гласът ми - зазидан

в нечий олтар.

Устата - зашита,

думите - мъртви.

Какво е животът,

без пламък и жар?!

Аплодирам. 

Накрая сме вече. 

Сцената някак 

за миг опустя. 

Викам на бис. 

Протягам ръцете. 

Себе си давам 

вместо цветя.

Страхът ме обзема. 

Бездна в гръдта ми. 

Скачам дълбоко 

в синия час. 

Потъвам отново 

в надежди събрани. 

Изплувам в илюзия, 

че е имало шанс.

Сцената - празна. 

(Както ръцете). 

Животът е кратък. 

Смъртта е от раз. 

Светлините угасват. 

Тъмно безвремие… 

Всяка роля на цвят 

ще съм аз.

Пепелище

В началото не беше слово,

а една цепнатина в гърлото на времето,

от която изтече спомена за един град,

в чиято пепел още тлеят имена…

Картите не го помнят.

Езикът отказва да го произнесе. 

Етимологията е пепелник.

в който догарят значенията,

докато буквите са сенки.

В корените им

има прах от шествия.

Маршът е залепнал за детството

като сажда по бялата яка на утрото,

облечено в униформа от вчерашни дни.

То се архивира

в полетата на съзнанието,

в тишината,

която е граматика на отсъствието.

Жените там не остаряват -

те се превеждат

от език на страх

в диалект на ножа.

Платовете им помнят вятъра,

носят го като мълчание, като наследство,

разчупват го на срички,

раздават го като хляб на бъдещето.

Остава надеждата,

че в пролуката, 

където светът се пропуква в себе си,

ще намерим не свобода,

а поне нейното предчувствие -

корен, търсещ продължение,

който в тази незавършеност

да оцелее като начало.

Превръщаме пепелта в мастило, 

с което пишем историята си

върху развалините на самите нас.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 56, май, 2026