Цветелина Манова – Под вишните копаеш гроб

Копаем гроб под вишните. Раждаме се с взрив към стената. Не сме ничий огън в гробището на Цветелина Манова.

Александър Арнаудов

Под вишните копаеш гроб

Кой ти каза, че си прах,

че косата ти ще прикове с верига 

към стената.

Че затова, че си се родила без ребра,

ще ти се даде ужаса

да раждаш с взрив,

да приспиваш с плач,

да си по-ниска от тревата.

Че вече няма да си ничий огън,

ничий цвят, ничие разпятие.

Затова, решиш ли да копаеш гроб,

поне не копай гроб другиму – 

заспят ли вишните,

паяци ще предат мрежи 

в синьото на костите ти.

Щом заговориш, хващаш паяжини

Има един разговор, който все отлагам.

Нека да не е тази вечер – 

много съм изморена от работа, 

нека да не е и утре,

защото утре почват празници.

Да почакаме още малко, например,

да мине уикендът, когато ще вали град на зърна,

да мине градът, след който ще вали уикенд,

да не е петък тринадесети и в небето да не летят гарвани.

Да не ми мине котка път

(защото е лоша поличба,

а лошата поличба е добро оправдание).

Но да мине тази и онази много важна седмица,

този и онзи животоспасяващ колоквиум в Париж,

този и онзи изпълнен с жизненоважни събития живот.

Докато от морето остане само солта,

докато от бебето остане само матката,

докато от тялото останат само костите.

Помня само, че над главата ми никнеше трева

Не кървя за мъртвите – 

те поне не остаряват,

не им капят косите,

не им  хрущят костите,

не им падат ноктите.

Те поне ще си поспят по снимките,

ще се посмеят на наивния ни плач,

те ще са нечии бащи,

които никога не сме намразвали,

деца, с ръце от порцелан,

чиито пакости прощаваме.

Те ще изпият кафето,

ще запалят неизбежната цигара,

ще строшат бутилката в прозореца

и ще си тръгнат.

Да му мислят онези, които остават –

да дращят 

имената им 

в камъка.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 56, май, 2026