Весислава Савова – Да бъде светлина

Земята замръзва. Боклуците вещаят спокойно бъдеще. Весислава Савова ни примамва със светлината от другата страна.

Александър Арнаудов

Да бъде светлина

Земята беше замръзнала. Дори боклуците, обвити в паяжина от скреж, примамваха забързаните минувачи с обещание за по-добро, по-красиво и по-спокойно бъдеще. Не бяха вчерашни, обаче, те и дори тези, излъгали се да хвърлят един поглед, обръщаха глави в другата посока и ускоряваха крачка. Слънцето така и не се беше показало през този угасващ вече ден. Колкото повече се стъмваше, толкова по-малко хора, заприличали на бледи силуети, почти на бегом стигаха до домовете си. 

Луната отрази светлината на вече отишлото си от този край на земята слънце и обеща призрачен спектакъл със звезди, отдавна угаснали на небето, но изпратили своя блясък без да подозират, че някой някога ще ги види и може би ще им даде име. Посмъртно. 

- Тази вечер небето е чисто. Нито един облак. Утре ще е още по-студено. Ако има утре – хриплив глас едва прошепна тези думи. 

И да имаше някого наоколо, едва ли би го чул или видял. Отдалече приличаше на купчина захвърлени стари, парцаливи дрехи. Тялото, което се беше намъкнало в тях, едва удържаше тежестта им. За момент фигурата изчезна зад контейнера за боклук. Скочи вътре и затършува. След малко отвътре се чу шум и навън полетяха две половини на започнал да мухлясва хляб, кокали с малко месо по тях и затворена пластмасова кутия с картофена яхния. 

Фигурата отново изскочи навън. Отвори кутията и надроби в нея едната половина от хляба. После начупи на късове другата и нареди отгоре им кокалите. Огледа всичко още веднъж и го подпъхна под контейнера. Не мина много време и чу как две опашки удряха замръзналата земя. Едрите бездомни кучета първо седнаха пред фигурата и близнаха ръцете, приготвили им тази обилна вечеря.

Малко по-късно купчината разхвърляни дрехи беше сгъната прилежно и оставена отстрани на контейнера, а човекът скочи в него. Зарови се в останалия боклук и усети как тялото му постепенно се затопля. Затвори очи и сякаш прескочи много години назад. Отново беше малко момче, излязло на двора сутринта на Коледа. Беше навалял сняг, а то, облечено в шушлякова грейка, се хвърли отгоре му. Весело размаха ръце и крака. После се изправи бавно и дълго се смя на образувалия се снежен ангел. По-късно, когато братовчедите се събудеха, щяха да направят и снежен човек. Беше готов с кофата за главата му, въглените за очи и моркова, отмъкнал тихо от суровата туршия на баба, за нос. А в този момент? В този момент беше ангел. И си обеща, че каквото и да се случи, винаги ще мисли първо за другите, а после за себе си. 

Въпреки че животът не спираше да го изненадва, той запази образа за този снежен ангел в съзнанието си и го извикваше всеки път, когато някой го нападнеше. Както в казармата, когато замръзна на пост и трябваше да му отрежат два пръста, а след това да го уволнят предсрочно. Или пък когато жената, която обичаше, го напусна, заявявайки, че е бременна от друг, достоен човек. Помогна му и когато го изгониха от дома му, защото... всъщност вече беше забравил защо. Знаеше само едно – никой не му беше задължен, а той беше отговорен за обещанието, което си даде, когато беше дете. 

Вече живееше на и с улицата. Неговите приятели бяха кучета, котки, а дори и един плъх, който предизвикваше отвращение у живеещите наблизо. 

Постепенно, унесен в спомени, заспа.

...

Сутринта отново беше студена. Първите хора излизаха за работа. Един едър господин, увил се в новия си кожух и нахлупил ушанка почти до очите си, спря пред контейнера, за да изхвърли боклука си.

- Ей, прост народ, бе! Стигнал до кофите, ама не изхвърлил боклука си вътре, мизерника му с мизерници! Не, той е много важен и е пуснал тези дрипи и кутията, в която сигурно е била вечерята му, отстрани. Щото, видиш ли, боклукчиите са за това – да им събират боклуците! 

Разтри ръцете си, скрити в топли ръкавици, и продължи по пътя си. 

В контейнера, една душа тъкмо беше поела по тъмния тунел. Чула мърморенето на господина, а-ха да излезе и да почисти, но светлината от другата страна я примамваше. Не знаеше дали е отразена или не, но обещаваше толкова топлина и грижа, че мигом забрави за всички несгоди и се спусна към нея. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 55, март, 2026