Цветелина Манова – Глътнала слънцето

Сипем пръст и монети в търлото. Въдиците и лодкарят потъват. Пеем песен за смърт, докато гълтаме слънцето на Цветелина Манова.

Александър Арнаудов

Има ли гробище за мъртвите любови

Да им изпеем песен за приспиване,

да им прошепнем песен за умиране,

във гърлото да сипем пръст,

в очите им – монети.

Да ги прегръщаме – до задушаване,

да ги целуваме – до посиняване.

Да седнем на брега, да хвърлим 

въдици, да ги погледаме как

потъват.

Да дойде Лодкарят, 

да прибере плàтата си.

Да дойде, да завърти греблата :

от писмата ни

да направи листа,

от листата – корабчета, 

от корабчетата – хербарии.

Да ни почака – да се сбогуваме,

да няма думи, да молим да чака,

да вдигне гребло, да посочи нанякъде,

някъде – отвъд другия ръб 

на реката.

Да пее Реката, да зеят ръцете ни,

да вее вятър, да вие небето, 

вълк да гризе ребро, зад реброто сърцето ми,

на черно да бие, 

да бие,

да се убие,

Да вие вятър, да вее небето, 

да зее Реката, да пеят ръцете ни

най-нежната,

най-страшната песен – 

песен за приспиване,

песен за умиране,

песен за убиване.

Най-стария номер на света

Ти ела с кошмарите си,

аз – въоръжена до зъби, но по токчета

и в някоя опалова до лудост нощ,

в свят без звезди и под небе, оголено до кръв,

кой знае – по някаква случайна неслучайност,

след някаква безбрежна неизбежност,

по някакво по бекетски абсурдно

стечение на обстоятелствата,

ще се озовем в мазето.

Ще търсим трескаво розе кот дьо прованс

Лоара совиньон блан,

вино от глухарчета

аз – вретеното на баба ми, 

ти – цървулите на дядо ти.

Аз, както се полага, ще пищя от страх,

като дете, поне докато не ти дойде на ума

да ме хванеш за ръката,

да ме дръпнеш за косата,

да уловиш паднала в окото мигла,

омотал се в плитките ми паяк,

и онзи заблудил се в пазвите ми облак,

който боли до смърт, но вече

така отдавна не вали.

Опреш ли в гърлото ми нож,

ръцете ми в гърдите си,

гърба ми о стената –

ще ти призная :

чe аз в това мазе

съм слизала

и прeди 

в това мазе,

където кошмарите висят 

като трофеи по стената : 

облещени 

и с токчета,

забучени в гърлата.

Това тук е твоето, онова там е моето

Да се хвърлим в нощта, в тая мелница, от звездите въртяна – нека ни смели, 

като знаем колко малко живеем и колко дълго ще бъдем умрели. 

Борис Христов

Ела – с целувката на Юда

и с трион под плаща си. 

Да срежем

леглото си на две, 

прозорците на четири,

децата – през средата.

Бегониите ти – на боклука,

писмата ми – в камината,

телата ни в месомелачката,

нежността смазана в куфарите.

И да се вдигне 

спомена за любовта ни – 

пушилка от клада

глътнала слънцето

в небето.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 57, септември, 2026