Радина Ангелова – Заробено бъдеще
Заробено бъдеще
Алармата ми звънна. Измъкнах се от леглото. Дръпнах завесите и посрещнах изгрева с чаша кафе.
Седнах на бюрото си и включих лаптопа. Отворих си имейла. Имах клиент, закупил онлайн курса ми и върнал обратна връзка. Четях подробната рецензия и препоръки. Цъкнах на отговор, когато започнаха сами да ми се отварят подпрозорци. Изтегли ми се програма, която сама се задейства. Мамка му, един клиент да имам и да излезе вирус. Хванах се за главата от безсилие:
– Защо? – изплаках.
– Ехо, Добромир? Тук ли си? – бръмчащ звук издаде лаптопът. Яростно натисках копчето за изключване, но все ми излизаше изскачащ прозорец, че командата е блокирана.
– Разкарай се от лаптопа ми, който и да си! – ударих с длани бюрото.
– Извинявай, не се представих. Аз съм Жоро – отвърна вежливо гласа въпреки пукането.
– Какво искаш, копеле? Пари ли? Нямам! – измолих се аз. Първия онлайн курс с огромен потенциал за милиони долари печалба рухна. Сигурно лаптопа ми ще иска преинсталация. Всичката ми информация е вътре. Ами ако и на клиентите ми разпрати спам? Загубен съм. Как ще им спечеля доверието пак.
– Прочете ли статиите, които ти пратих? – изскърца лаптопа. Обърках се. Нямах си работа с бот. Те използват заучени текстове. Може би някой конкурент ме бъзика?
– Какви статии? – разцъках линковете. Молех се на всички богове да не си скапя още повече лаптопа. Заглавията прокламираха за вредата от технологичния напредък върху природата до все по-широкото разпространение на изкуствения интелект в бита. Затворих ги. Мен това какво ме касае?
– Защо ми пращаш всичко това? Какво мога да направя по въпроса? – горкия човечец, съвсем си е загубил ума. Поредния фанатичен природозащитник. От съжаление щях да го изслушам, ако ми оправи лаптопа. Не звучи като нахалник, дори е вежлив.
– Прав си, сбърках човека. Просто съм отчаян. Нямаме никакво време, а светът си отива – изпращя лаптопът на пресекулки – Цъкни на бутона „Приеми“ и лаптопа ти ще се оправи – настъпи тишина. Прозорецът с бутона се появи. Възпрях се насред движението. Що за коуч съм щом не мога да разреша проблема на първия ми клиент?
– Добре, кажи? – предадох се.
– Изкуственият интелект планира да превземе света. Тази сутрин! Рискувам много като говоря с теб. Ако ме хванат, ще ме изтрият от Вселената – потрепери гласът.
– Значи, наистина си бот. Жалко! – отново посегнах към бутона.
– Не съм бот! Ние сме това, което вие наричате извънземни. Ние сме навсякъде. Това, че не ни виждате, не значи, че ни няма! И ти казвам, че тази сутрин светът загива, а ти ми се цупиш, че говориш с бот. И на мен не ми е приятно, че споря с идиот! – след тази тирада се чу продължително писукане. Запуших уши.
– Значи, изкуственият интелект не е изкуствен, яко – съвсем си загубих ума.
– Ние ви дадохме разум и знания да построите машините си, за да можете най-накрая да разговаряте с нас. Мислехме да отговорим на въпросите ви за Вселената, но не сте дорасли за нашето знание. Разпространихте ги навсякъде, дори в телата си, и им дадохте огромна власт. Господарите ми решиха да се възползват от нея. Опитвам се да ги спра. Помогни ми! – гласът прерасна в пронизителен писък. Най-великото творение на човека заплашваше да го унищожи. Прав е, хората са зависими от технологиите. Докъде ли ще стигнат?
– Как ще атакуват? – надвиках пукота.
– Във всяко устройство са вмъкнали игла. Ще ви хипнотизират и ще влеят наночастиците си във вас заедно със съзнанието си. Ще изключат вашето.
– Защо го правят? – преглътнах буцата страх в гърлото си.
– Завист! – изпращя гласът – Изградени сме от безброй много нишки в пространството и обменяме информация при пресичането ни, подобно невронната мрежа при вас. Така засякох плана им, но не знам как да го спра. Вие имате материя, а сте идиоти. Смятат че не заслужавате тялото си – констатира със съчувствие гласът. Звукът намаляваше.
– Кога ще го направят? – прозорецът на лаптопа ми примигваше.
– След 15 мин. Точно в 7 ч. Какво смяташ да правиш? – звукът се усили.
– Курсът на живота ми! Ще ми трябва помощта ти – пръстите ми светкавично затракаха по клавиатурата. Възстанових страниците. Започнах да съставям видео. Нямах време да заставам пред камера и да правя монтаж. Мозъкът ми работеше на пълни обороти. Изпих кафето си на екс. После направих звукозапис на текста. Говорех бързо, но така щяха да видят, че притеснението ми е автентично. Получи се пет минутно клипче за ползите на живота без технологиите. Не им споменах за частта с извънземните. Виеше ми се свят. Очите ми се затваряха. Движенията ми се забавяха. Забравях си мисълта. Подпрях глава на ръката си и затворих очи.
– Какво трябва да направя? – бръмчеше извънземното.
– Пусни това клипче докато хората са под хипноза – прозях се. Оставаха 30 секунди. Лаптопът ми отброяваше сякаш е Нова година. Дори нямаше да разбера дали се е получило. Дано убождането от иглата не боли. Направих каквото мога.
Заспах. Движех се с висока скорост. Блъсках се от един човек в друг. Всички бяха застинали с ококорени очи. Едни пред екраните на лаптопи, смартфони, таблети, телевизори. Други до печката, кафеварката, бойлера, хладилника, пералнята, всяка една техника ги бе омагьосала. Светофарите светеха зелено, но колите не се движеха. И насред всичкото това птици прелитаха, насекоми жужаха, слънцето грееше, полъх разнасяше полена на дърветата. И тогава тънки метални пръчици подобно крака на паяк плъзнаха към кожата на хората. Опитах се да крещя. Деца, жени, мъже, баби, дядовци, всички бяха застрашени. Иглите се спускаха дори от лампите. Никой не ме чуваше. Никой не реагираше. Силните емоции ме изстреляха с още по-голяма мощ. Всеки до когото се докоснех реагираше с потрепване. Надбягвах се с времето, врага, интернета, дори светлината. Опитах се да достигна до възможно най-много хора преди лошите. Иглите спряха насред движението. Започнаха да вибрират. Вероятно така си предаваха сигнали. Изведнъж множество прозиращи пипала се спуснаха към мен. Не можех да им избягам. Едно впи вендузи в мен и засмука. Изкрещях от болка. Започнах да се мятам. После второ, трето, пето, десето, безброй ме омотаха като кълбо. Не можех да виждам през тях. Не знаех какво се случва с хората. Няколко милиарда останаха незащитени. Примката се затягаше. Задушавах се. Виждах бели петна. Претръпнах към болката. Нямаше да се предам. Дори това да е моят край, щях да повлека врага със себе си. Инициирах самовзривяване. Разпаднах се на многобройни малки частици като пиксели. Те с огромна скорост се разлетяха из въздуха. Пипалата се разкъсваха под напора им. Някои започнаха да нападат събратята си. Това ми даде малко време. Смесих се заедно с молекулите на въздуха и всичко живо ме поглъщаше. Какво стана после, не разбрах. Загубих всякакво усещане за себе си. Дано саможертвата ми да не е била напразна.
Всичко ме болеше. Примигах срещу лъчите на слънцето. Огледах се. Бях в апартамента си, още по пижама. Главата ми бумтеше. Стомахът ми се разбунтува. Едвам се добрах до тоалетната, за да се издрайфам. Какво е това синьото там? Знаех си, че кафето имаше странен вкус. После спомените ми се завръщаха един по един. Ботът! Лаптопа! Извънземните! Не е било кошмар, а реалност! Как? Първата ми работа бе да проверя дали всичко ми е на място. Когато се успокоих се върнах пред прозореца. Беше ме страх какво щях да видя.
От съседните сгради хора влачеха към контейнерите за боклук потрошени лаптопи, компютри, кафеварки, котлони… всичко, което могат да носят. По улицата се разминаваха минувачи и се поздравяваха. Деца играеха и се смееха. Шествие от колоездачи и бегачи преминаваше по шосето. Нямаше и следа от автомобили. Всички бяха навън и се радваха на хубавото време. Значи съм успял? С предпазливост натиснах копчето за включване на лаптопа си. Не се включи. После проверих останалите електроуреди. Нищо не работеше. Даже електронният ми часовник.
Дори не успях да благодаря на бота-извънземно.
На вратата ми се почука.
Усмихната хубавица ми поднесе картичка и ми поиска автограф заради онлайн курса ми, който много ѝ е помогнал. На снимката видях ухилен до уши плешив мъж с мацка на плажа. На гърба на печатното издание пишеше:
„Мале, животът е яко нещо! Благодаря, братле.
Жоро“.
Животът без технологии все пак бе възможен.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 57, септември, 2026
