Цветелина Манова – Да дойде пощадата

Пощадата идва, за да развее знамената си. Първото ни име е подчинение в бурята на Цветелина Манова.

Александър Арнаудов

Да дойде пощадата

Да развее знамената си,

да ми припомни,

че моето име не е Подчинение

и че пъпът ми е бил хвърлен на път.

Да дойде ударът,

който ще събуди бурята ми.

От унищожението на света

да създам най-красивите си цветя.

Да дойде ножът,

който ще посече тръните,

които задушиха устата ми,

когато виках за пощадата.

И никой

никога

не идваше.

Не мислѝ за розов слон

Йона, вече не вярвам в китове

и не скърбя за греховете

на Ниневия.

Сега стой и гледай как се попилявам.

И не мисли за розов слон,

мисли само как ще дойде утрото

и как далеч отвъд,

през девет планини в десета,

докато светът се разпада

на съставните си части,

ще бъде ден. Ден първи.

Ще тъпчем в стомаха си жаби и охлюви,

лангусти, гъши черен дроб и жълти миди.

Докато бутилката с Dom Pérignon се взривява

преждевременно в ръцете ни

(защото и най-мъртвата природа оживява,

когато ръцете запламтят за галене).

Бъди кит. Плувай в тъмното.

Следвай русалки, риби, кораби,

потънали в призрачен сън

под световете.

Яж водорасли из изумрудени пасища

под сепнатия взор на морски крави.

Йона, не зная вече

ден ли е, нощ ли е, смърт ли е

и още колко буря ни остава.

Къде свършва небето, къде крещи земята ни

и кой хищен вятър ще ни понесе

с разперени криле към хоризонта.

Ще дойде утро. Под зора от кръв.

И ще посрещнем новото

с разтворени обятия.

Ако ръце не дойдат за прегръдка,

аз пак ще чакам –

за разпятие.

Низвергнатите нощем ме сънуват

(сутрин спят в сянката ми)

…ще бягаш през едно поле

с крещяща царевица,

ще бягаш като да спасиш живот

и ще е късно…

И ето – утро е, най-антрацитеното утро на света.

Кралиците вървят към Палестина,

грижовни паяци плетат, пълзят,

пият от гърдите ни течна проказа

и с устнички от най-префинена стомана

посичат гърлото – на прах, на зъбери,

на влажни ужаси, подпухнали меса

и жадна плът.

Кървят, о, все така кървят карамфилите

под ноктите на Онази ръка, 

отвъд която вече няма път.

И знаеш ли,

една такава скръб ме е обхванала, приятелю,

една такава, след която

вече дори не ми се скача през прозореца,

не ми се точи нож за смърт,

не ми се хвърлят камъни,

не ми се режат корени.

Една такава скръб, която

не се лекува за един живот.

Туптят дните – трупове

на разложени часовници,

сърцето – кървав съсирек – сгърчено

в поредния предсмъртен спазъм

пак мълчи (свикнало е

да не се издава,

свикнало е

да не се 

издава). 

И всички неща са си на мястото,

о, да, всички неща 

са си на мястото.

Само съсирека си пратих

да се разхожда някъде

из света на другите.

Отвъд Реката на омразата

Кой бълва ужаси

в най-страшния

от всички светове…?

И кой прелива кръв

из стомните

на нищетата ни?

Кой повели

да ми станеш прах,

когато дръзнах и те призовах,

единствено, за да ме подариш 

на сенките?

Кой бълва ужаси

в най-страшния

от всички светове…?

И чий хищен зъб строши 

оцъклената маска

на устата ми?

Мълчи сега – 

очите ми са вързани.

Не помня вече

как се целува роза с език,

как се разпознава зло от зло

и как се нищи ужас от страх.

Ала познах те –

тъй както се разпознава 

сън от смърт.

Събудиш ли се с писъка

на сепнати кокичета 

не заспивай повече – 

зад хребета

усмихва се зората.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 55, март, 2026