Тео Буковски - Асоциални дисоциации

АСОЦИАЛНИ ДИСОЦИАЦИИ

„Човек винаги изпитва страх от необичайното”

Рей Бредбъри

Олимпио израсна в село Гьола, почти на билото на планината. Израсна до метър и шейсет. В подножието на хребетите човек не израства повече. Пък и водата по тези краища е бедна на йод, от което нодзете на момчетата остават някак несъразмерно късички. Всъщност преди да израсте, Олимпио първо се роди в село Гьола, в подножието на билото на планината. В една далечна ноемврийска нощ, черна като табаните на тетко му в петък вечер, той проплака в крайната къща на селото. Линейката на Спешна помощ, която беше тръгнала да прибере раждащата му майка в общинската болница, скъса кардан още при чешмата с биците, на петнайсетина километра от първата къща, и на припратия му тетко не остана нищо друго освен да извика стогодишната акушерка от горнята махала. Разбира се, нямаше как да остави любимата си сама да ражда и затова на старицата, за която всички шушукаха, че е родена от любовта на самодива и дракус, се наложи да изходи целия път пешком. Та когато накрая пристигна, родилката се бе справила успешно и сама, защото мама Зона беше достатъчно интелигентна и предварително беше попрочела няколко монографии за естественото раждане, „Грижи за бебето” на доктор Спок, както и трети том от анатомичния атлас на Синелников, по който студентите по медицина от втори курс учат  устройството на човешкото тяло.

- Бре, за правескиня бързо си се справила! – възкликна акушерката, като тупаше бебето по гърба, за да изплаче по-силно. - Честита ви дъщеря!

- Ама не е ли момче? – бащата на Олимпио смутено се взираше между краката му, търсейки отговор на вечния въпрос „Кое е първо – кокошката или петела?”.

- Важното е, че е с коса! – продължи невъзмутимо акушерката, която от десетина години страдаше от глаукома и считаше за нормално да пропуска дребните детайли в живота. – Казвах ѝ аз на Зона, щом толко повръща, момче ще е, и то космато. Я глей каква четина му е набола по главата, даже и от ушите му стърчи. И носът му е дълъг като нейния, па се е сплескал малко, същи Зончо! – хълцаше орисницата, докато дезинфекцираше с първак-ракия ножицата за пъпната връв.

Кръстиха го Олимпио, но не на дядо му Орце, щото щеше да е твърде прозаично. В годината, в която майка му забременя, имаше олимпийски игри. Баща му, заклет фен на всички видове и жанрове спорт, оцени подобаващо олимпийската титла на любимия си кубински боксьор и реши, че бъдещият му син ще носи неговото име. Да, ама името Теофило Стивенсон и така нататък, и така нататък/щото името не беше кратко като нормалните/ го нямаше в тогавашните именници. За известно време между кметството на селото и гражданина Радул се създаде напрежение. Служителката по ЕСГРАОН-а и секретарка на кмета по съвместителство категорично отказваше да запише детето с това боксьорско име, а Радул заплашваше, че ще се оплаче по-нагоре и където трябва, че на съпругата му не е осигурена адекватна медицинска помощ и животът ѝ е бил на косъм. И то на много, много тънък косъм, аха, да се скъса, натъртваше той! В един момент се появи сериозна опасност бебето да остане без име и да се превърне в асоциален артефакт. Но на третия ден и след намесата на директора на спестовната каса, който предложи да открие скромен детски влог на новороденото, страните си стиснаха ръцете и Олимпио се именува Олимпио. И започна да расте до сегашните си четирийсет и седем години.

За училищното му време може и да не споменаваме, защото там няма да открием нищо забележително, освен в годината, в която кметът на селото спечели десети юбилеен мандат и по този повод  директорът на техникума по текстил повиши срочните оценки на всички ученици с една единица. Така Олимпио за първи път върза успех добър /3.75/. Но пък едва що завърши единайсти клас и го взеха войник. На третата седмица обаче се върна усмихнат до уши вкъщи, изопна врат и посочи на майка си ямката между двете ключици:

- Цуни тута!  Цуни тута, ма!

Отначало Зона не знаеше как да реагира, още повече че наскоро беше загубила мъжа си, но след като Олимпио ѝ даде да прочете двете епикризи от столичната военна болница, в които подробно се описваше състоянието на щитовидната му жлеза и негодността му да борави с оръжие, тя се успокои. И всичко щеше да продължи по старому, ако не реши, че дълг на всяка майка след отбиването на военната служба е да ожени сина си. По онова време социалните мрежи едва прохождаха, а  за риалитито „Гьолчанския ерген” никой и не беше мечтал, и затова младите, пък и не само те, разчитаха предимно на печатните издания за запознанства. 

To be continued

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 57, септември, 2026