Стефан Гончаров – Партньорът

“Партньорът” на Бертолучи излиза самотен от киното сред “Нощ и мъгла” след финала на “Широко затворени очи”. Летящият холандец пълзи на сушата, забравяйки лятото, вятъра и морето, отваряйки си кенче с бира до тенис масата, където свистят сервисите на мрака. Умората от живота се развързва като шев и раните на сърцето зейват в поетичните мрежи на редактора на Нова асоциална поезия – Стефан Гончаров.

летящият холандец

пълзи по калдъръмения път
с кървящи лакти и
стъкла в устата

стъпалата му приличат 
на две влажни платна
нарязани 
и празнично развяни 
от соления вятър

чертите на лицето му
опънати 
като тетивата на счупен лък 
дебнат последната усмивка
която единствена ще огрее нищото
преди стрелата да падне
в прахта

викове прелитат 
над червения тунел
който тялото му дълбае
в сгъстилия се нощен въздух 
като кладенец в небето
пълен с огън
и неизброима кост

знае че ако нощта пресъхне
скоро няма да може
да умре

затова трупа камъни 
в лодката на разтворения си торс
и плава към думите
из малките улички
на този гаснещ град
където тишината вилнее
безсмислено

there’s something very important

настъпваш
черните ми очила
на сол
правиш тъмнината 
и насъбралата се нощ 
разливаш
в оловни чаши 

сянката ти вдига тоста

нека обречените пият 
огряни 
от подпаления бряг
докато времето наднича зад рамото ми
с широко затворени очи

партньорът

малко преди края на прожекцията
от киното излиза 
нашият двойник

невидимата нощ го посреща
ненужна
като изписан лист

двуглавият му торс 
се оглежда в мъглата 
и навсякъде вижда
непознати лица 
увити
в думата за тяло

става му студено
без теб

*
настояваш че желаеш
но се уморяваш 
и отстъпваш
за да събереш сили
отново
да повториш фокуса

надяваш се
някой да те забележи
и от слабостта ти
да направи пустиня 
а с теб
да напои костите си

не беше такъв
но стана
изправи се пред публиката 
и от ръкавите ти потече
топла
жлъч

оттогава
някой в теб празнува 
вятъра

не го докосвай
прости му отдалече
че се върна

превърни в море
камъка
който сами отместихме 
с мрежи
потопени в мед 

насили се
и тръгни преди
рояците да дойдат 
преди лятото в пръстта ни
да извика
по-силно от смъртта
по-тъжно от небето

*
умората се развързва 
като шев
раната зейва
и дните изтичат – 
капещи искри 
отвикнали напразно
да угасват

змията не потрепва
само кръвта ѝ се вие 
студена 
в тревата от сенки

и нито земята отпива
нито човекът с думите посяга 
защото животът продължава тихо да съска
отровил смъртта
с търпение

клетката

между решетките 
безброй крила стърчат
и треперят 
от време на време
някои замахват
ронят
черни пера
като сълзи
по лицето на вятъра
и отмерват
скоростта на тишината

ще летят дълго така
преди да се изгубят
в нощ и мъгла

залязваме 
на тенис масата 

връщам
сервисите на нощта
и чакам 
истинската игра
да започне

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023