Станислава Станоева – Сталкер

Страдаме от емоционален апокалипсис в летните пожари. Заобикалят ни тонове фасове, ранени птици и натрошени тротоари. Лятото е сезонът на Сталкера на Станислава Станоева.

Александър Арнаудов

Летни пожари

Искам в печката на лятото
да сложа натрошени тротоари
тонове фасове
съчки от разбити сърца
седеф
ранени птици
плачещи гларуси
счупени клони след бурята
повръщащи кошчета за смет...

Искам да остана до морето години наред
за да подслушвам сърдечните му тонове
но трябва да се върна
в градове на сушата
и да запаля клада

Лятото е сезон за изгаряне
преди есента да ни помилва хладно
по неспасените души

Сталкер

Как се справяш с живота
Плачеш ли в тоалетните на света
Хвърляш ли угарките в мивката
Мазнините задръстват канала
Затова всичко мръсно съм скрил под юргана
Така ми каза един видински поет
И взе думата на всички завинаги
Обичам да намирам грешки, допълни
Имам математическо мислене
Всичко е една система
И онова което е извън нея е грешно
Имам огромен хол и таванска стая
Всичко е наред и дори понякога правя изложби във входа на блока
Реката на тайните тече наблизо
Събира мръсотията на цяла Европа
Една травма е заседнала между предните ми зъби
Вечер се опитвам да я извадя
Но тя вече е пуснала корени до сърцето
Тогава просто го махни, му казвам
И паля нова цигара
Той става и тръгва към някой подлез или улица без посока
А след него кръвта от среза
Капе
Капе
Капе
Като Хензел е охранен от вещицата
И влиза без да се противи
Във фурната на живота

Емоционално изтръпване

Като рухнала стена от къща
се разпадаш в паметта ми.
Във основите цъфти глухарче.
Губя те така красиво.

Рониш се на едри спомени,
избледняваш като снимка.
Покривът тече в основите.
Под стрехата гукат гълъби.

Всичко си е тук и е познато.
Само теб те няма в паметта ми.
Беше ли добър, човечен,
можеше ли да лекуваш раните ми?

Щом не помня, значи трябва
да забравя нещо лошо.
Беше ли в ума, в сърцето ми?
Или никъде не беше?

Аскеза

Нещо под ръцете ми се срутва
става свлачище
към дългото изчезване
сред крехкото мълчание
по безкрайната пътека
която не преминава никой

Тогава мразя всеки звук
във черепната ми кутия
махам мисли
отменям мечти
затварям сърце
и тръгвам да отмъщавам -
гневна менада
откъснала главата на самозвано божество

Не наранявам себе си
а другите
и искам още кръв и болка
и искам още притежания
и още власт
и безразличие...

Не е мистерия това потъване
не може да живее демонът
без любовта ми
но се страхува да го каже
стои объркан в пещерата си
и къса нишките
между света и себе си

Това отричане
се възмездява с наказание

И боговете
засипват
изхода към пътя му обратно
с камъни

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 57, септември, 2026