Симона Алекс - Трева за зайци

Трева за зайци

Когато бях малка, майка беше най-важният човек за мен. И най-липсващият.

— Не казвайте на майка, че ми е текла кръв от носа днес — молех баба и дядо, вярвайки, че нещо може да ѝ стане, ако се притесни.

Аз бях дете на баба и на дядо, не бях дете на майка и на татко. Като повечето хора, които познавам. Разбира се, аз не исках да съм дете на баба и на дядо, всъщност не исках да съм дете и на татко. Исках да съм дете само на майка. Но тя нямаше време за мен. 

Когато майка я нямаше, не исках да знае колко съм страдала без нея. Но когато беше там, беше изключително важно да знае, че аз страдам, дори всъщност да страдам съвсем мъничко.

— Отиди да занесеш трева на зайците — каза ми майка в един зноен летен ден.

— Ти отиди! Аз ще пукна на тая жега! — отвърнах аз, обидена от факта, че не се е сетила, че жегата може да ме убие.

Бях на 4-5 години и мразех да ми се казва какво трябва да правя. Имах чувството, че всички вкъщи се надпреварват да ми казват какво трябва да правя.

— Аз бия белтъци в момента! Отиди да занесеш трева на зайците, ако не искаш те да пукнат от глад! — погледна ме с онзи поглед, дето не търпи възражения.

Събрах малко трева в двора и тръгнах към клетките на зайците. Беше ослепително горещо, а аз се тътрех едва-едва по двора. И както си вървях, се препънах и се изтипосах по корем на плочките. Тревата отхвръкна, а аз останах на място. Бях жива, но ми се искаше да бях умряла - толкова бях унизена. Не помръднах в продължение на поне половин час.

По някое време се появи притеснена майка.

— Ече, майче! — изкрещя тя — Жива ли си!?

Цялата започнах да се треса от смях. Бях я прекарала и тя се беше вързала. Бях много доволна. 

Едва по-късно осъзнах, че всъщност никога преди и никога след това не съм я виждала толкова уплашена. Тя видя малкото си момиченце мъртво преждевременно. И понякога се чудя дали тази случка не предизвика рака ѝ години по-късно.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 57, септември, 2026