Сергий Жадан – Полонеза №13

Сергий Жадан е украински поет, прозаик, есеист, преводач и активист, роден на 23 август 1974 г. в Старобилск, Луганска област. Завършва украинско-германска филология в Харковския национален педагогически университет, където по-късно преподава, но през 2004 г. се посвещава изцяло на писането и превода. Активно участва в обществени събития като Евромайдана и се занимава с хуманитарна дейност. 

Полонеза №13

Няма да има покой за онзи, който не е укрил навреме сърцето си.

Дълъг ще бъде пътят му, тъмна – нощта.

Ще виси над слънчева граница – като ябълка разполовена на две.

Ето за теб половина, ето за онази жена, дето чака цялата нощ зад прозореца.

Ще има небе – за всички едно, ще има земя – съчленена от мъртви.

Мой сън, продължавай, мой сън с дълбоко прозорче отсреща –

объркано цвете на чужда разлъка,

цвЕте на мъртво сърце,

цвЕте на тъмна родина.

Не ще се намерят слова, да запълнят това разстояние

между онзи, който загубил е, и онзи, който своето не е получил.

Ще спре да вали над колоната, дето напуска града,

тъй както мъжеството напуска душите.

Топли се сега сред тълпата, в този миг настанявана в бараките вън от града –

Топли се на своето минало,

на шепота свой,

на своето лично горене.

Тези, които напускат града – оцелелите, ще се съберат сутринта на площада,

песнопойки намерили, ще почнат да пеят.

Тяхното пение, подобно сукно, ще се къса от вятъра,

ще го пронизват черните камъни, падащи от небето.

Ти, огнен дъжд, дъжд от тъга, дъжд от есенни листи –

ти, дъжд, ни лиши от свое отечество, но остави ни памет.

И ето, лети ли лети, песента на бездомните, през дома на които

премина вероломният пес на погрома.

Мой сън, продължавай, безмилостно, непоносимо.

Не спирай след изгрева, по време на прехода, в коридорния сумрак,

ти, щедра майчина длан на родината,

ти, граничен разлом ръкописан.

И не ще премълчи тази съвест, която с глас е белязана.

Пространство за мъст ще остане зад нас,

и радостта ще остане зад нас.

Безучастен в страни няма да чака свидетелят.

От надежда лишени сме ние.

Като есенни астри живеят надеждите в миналото.

Спомни си, спомни си за мен, насред вечерта, насред тишината.

В дома ни остана само жестокост. И стига ѝ търсихме по-добро име.

Само ледена ярост за всеки том книжен превърнат на пепел.

Само бодлива ненавист, като одеяло,

с което покриват леглото във военната болница.

Само острата нужда да се върнеш в дома си, за да полееш цветята.

Превод: Румен Шомов

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 54, ноември, 2025