Ружа Матеева – Вените на желанието

Животът срязва вените на желанието и от кръвта ни се ражда експлозия, след която сме безсмъртни. Редакторът на списание „Нова асоциална поезия“ Ружа Матеева превежда тъмнината на езика на слънцето и се връща след дълго отсъствие на електронните му страници.

Стига толкова

смърт,

стига толкова…

Твоят залез 

е красива прелюдия

към една тайна.

Ще ти я кажа,

когато небето в очите ти

колабира

и нямаш сили

да възкръснеш.

Раната ми

си има име.

Дълго е, като самия разрез,

а формата

е асиметрична.

Лечението – също.

Стоя встрани.

Правя път

на сълзите.

После – на стената.

После – на истината.

С нея се завръщам

у дома.

Белегът…

Белегът е песента,

с която 

тъгувам.

*

Допусни допира ми.

Ти също си тяло,

което има граници...

Мога да пратя 

своите светулки

да кацнат на устните ти,

да стоплят кухината

на цялата болка

и да я превърнат

в пеперуда...

Когато излети,

ти ще се разплачеш,

а аз ще потека

от собствените си очи

в твоите.

Няма врата.

Няма дори прозорец

към старата ми обвивка.

Тъгата е цвете,

подарено на вятъра.

Днес е тук.

Утре посява семената си

другаде…

Пръстите ти

рисуват по гърба ми.

Не виждам какво. 

Усещам го

с кожата си.

Тази сутрин

аз паля изгрева.

Но ти го пазиш

да не изгасне.

*

Не, не съм забравила.

Беше светло

по кожата ти.

На небцето ми се сбъдна 

твоето треперене.

Вкусът на плодов чай

така и не си

отиде.

Кошмарите не обичат

аромата на трева

и мускус.

Затова си буден

дълбоко

в мен.

*

Бедрото ми

върху твоето.

Пътят на дишането,

близко до съня.

Пълният покой

на душите,

щастливи сами,

защото са

заедно

*

Копнежът ти е семе

в утробата на мрака ми.

Запали с език

светлината отвътре

и ще стигнеш 

точката на горене.

Няма мисъл там.

Само експлозия

след която 

сме безсмъртни.

*

Виждам следата 

от последната ти 

сълза.

Устните ти

са близо

като полуизречени

думи,

а езикът ти е тирето,

което пренася

сричките…

Преглъщам гласа ти

и зная, 

че жаждата ни е

неутолима.

*

Защо реши, че си избягал?

Вече течеш

по вените на желанието.

Атомите на ума ти

са се взривили.

Губиш контрол.

Топи се 

студената ти представа

за близост.

Тя е мистерия,

скрита в струните

на глада ти.

Но аз композирам

мелодията.

*

Кой е успял да се спаси

от стихията на водопада?

През русия мъх

по ръцете ти

влизам навътре,

пълня тишината 

с шума на хиляди капки,

правя водна спирала

в сърцето ти

и утолявам

най-сетне

неистовата ти жажда

да си свободен.

*

Не, не съм същата.

По-гореща съм

от пръстите ти.

Защо се страхуваш

да ме докоснеш?

Сливането

е акт на огъня.

Косата ми е цялата

в искри

и се спуска по устните ти,

за да забравиш,

че са от восък.

Знаеш ли…

Горенето е алхимията

на целувката.

*

Тялото ми 

е инструмент,

на който се свири

в мрака. 

Дълбочината ми е в теб,

мили.

Твоята е в мен.

Нотите са бавни движения

към взрива

на утрото.

От него никне

твоето обещание – 

да преведеш тъмнината

на езика

на слънцето.

*

Вярвам в чудеса!

Затова очите ти

нямат дъно.

Хвърлям коприната 

на косите си

в сините им орбити.

Изплети от тях

и от топлото си дишане

плитка.

Слез по невроните ѝ

до трапчинката на врата ми

и просто не казвай

нищо...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 53, септември, 2025