Оля Стоянова - Сегашно историческо време

Войната е винаги в сегашно историческо време. Лишаваме се от празните приказки и реките от информация с поезията на Оля Стоянова.

За употребата на думите

Въпреки реките от информация,

се оказва, че по време на война

първо трябва да се лишим 

от празните приказки –

от излишните думи,

от дългите речи, 

от метафорите и алегориите,

от всички думи с преносни значения,

от оксимороните,

ефемизмите,

от хиперболите и реторичните въпроси,

от всички фигури на речта,

които ни отдалечават от истината

и простите факти –

кой е агресор 

и кой – жертва.

Сегашно историческо време

Колко дълго продължава една война

ще кажат след време историците,

но войната,

когато си част от нея,

е едно безкрайно настояще –

несвършващо сегашно историческо време,

в което не си главното действащо лице,

защото във всеки един момент

можеш да загубиш всичко,

можеш да бъдеш убит

или да загубиш онези,

които обичаш.

Днес могат да се случат толкова много неща,

които да пренапишат историята, 

но само победата не е възможна.

Победите не се пишат толкова лесно –

те са въпрос на допълнителни анализи

от същите онези хора,

които от дистанцията на времето

и на сигурните места, 

ще ти кажат колко дълго продължава една война –

и после ще преброят жертвите.

Наблюдение на терен

Този сезон той наблюдава

как се ражда жестокостта –

неуморен труд, 

кал, 

сламка по сламка

и една лястовица,

която се връща от юг 

и открива гнездото си населено с врабчета.

Как изглежда войната?

Всичко е толкова познато – 

заплахи,

предупредителни крясъци,

сигнали за опасност,

разперени крила,

неочаквани нападения и отчаяна защита.

Той наблюдава този безсмъртен театър –

сигурен, че жестокостта и насладата от болката

са патент на човека –

изтънченото удоволствие на хора,

които са загубили ориентация 

кое е добро и зло –

на хора, 

на които доброто им е омръзнало

и са повярвали, че са по-големи от него.

За внимателния наблюдател обаче

жестокостта се ражда постепенно –

сламка по сламка,

тонове кал –

лястовицата се оттегля,

за да се върне по-късно 

и да зазида входа на гнездото. 

Няколко дни той чува 

отчаяните крясъци на врабчетата отвътре –

не знае дали са очаквали този ход,

дали са озадачени от жестокостта

след спечелената битка, 

не знае кое е справедливо,

не знае на чия страна е истината, 

не знае как тази жестокост променя света  –

просто наблюдава,

а лястовицата, която печели битката,

никога повече не се връща.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 53, септември, 2025