Ружа Матеева – Отвъд теб

Улиците са разграфени, разстоянията не съществуват и ни няма винаги заедно. Светът отвъд теб е любов в поезията на Ружа Матеева.

Отвъд теб

има река

и водопад от къдрави капки.

Падат по устните ти,

стичат се по твоя копнеж

за пролет…

Рамото ми

е бяло платно

под нежното движение

на пръстите ти.

Нарисувай ми

целия свят

с една дума.

Любовта е синя

като вярата

в погледа ти.

Проникваш

с всички нюанси

на небето

в кафявата палитра

на очите ми.

Утринта се ражда –

музика

от огън и земя.

Остани.

Вътре в мен

се събира

Слънцето.

Съществувам

някъде там…

Пръстите ти парят.

Стичат се като лава

по водата в мен,

но не се гасят.

Не се гасят…

Държа всички приливи.

А ти си целият

пясъчен.

Твърд и мек,

горещ и хладен…

Няма стени

в това укритие,

защото

е сърцето ти.

Обичам

да не те виждам.

Да си толкова

близо,

че лицето ти

да прелее в моето.

Устните ти намират

другата част от себе си.

И просто ни няма

заедно.

Улиците са разграфени

на теб и мен,

а разстоянието

е книжна измислица.

Извървял си пътя.

Влизаш като император

и взривяваш

всички кули и бойници,

всички утъпкани

страхове.

Моля те,

направи от каменния ми дворец

градина.

Уча се,

че мъжката сила

съществува.

Събличам обвивката си.

Ти – Вселената.

Аз те гледам

как избухваш

и после утихваш.

Ти ме гледаш

истински

гола.

Седиш тихо

в преддверието

на душата ми.

Времето е малък белег

по най-светлия край

на очите ти.

Разпознавам го,

докато

растеш в ръцете ми

и всичко

е бъдеще.

Моля се

да заспиш до мен.

Да не тръгваш

към тъмнината,

в която не те пазя.

Искам да се събудя

и празното до главата ми

да е пълно.

Мили –

така те наричам

все още наум.

Думите ми застават

на върха на езика.

Гъделичкат те,

докато те целувам.

Стигат

до възглавничките

на ушите ти…

Казваш ми:

Сварка, Мила.

И това е цялото

стихотворение.

Тук не питам

какво е позволено.

Живея те така,

сякаш са мои

ставането ти сутрин

и сънят ти нощем.

Завивам ги в себе си.

Не ги изговарям.

Но те живея така,

сякаш сълзите ми

никога не са се

раждали.

Когато си тръгнеш,

леглото замира.

Мракът се сгъстява.

Секундите изчезват.

Оставам сама

с дишането си.

Дори името ми

няма звук.

Но с твоето паля

изгрева.

Има едно „не трябва“,

което потъна

в синия ти поглед,

в твоето

почти изчезващо „р“ –

заседнало в сърцето ми

като котва за дом.

Гласът ти

вибрира в стомаха ми.

И просто остава

завинаги.

Къде ще ме заведеш?

Звездите се родиха

едва вчера.

Но вече са вплели

ръката ти в моята.

Линиите на живота ни

разчитат

бъдещето.

И в залеза над Тоскана

кръвта ни е вечна

истина.

Зная, че си много неща

едновременно.

Че ръцете ти работят

и галят.

Че в сърцето ти има

поне няколко

вятърни мелници.

Че силата ти

е твоята слабост.

А твоята слабост

е слънчевата целувка

по челото ми.

Зная, че си първия,

в когото виждам

тишината си

прегърната.

И кръгът се затваря.

И многото става

Едно.

Няма да мисля коя съм

в извивката

на лакътя ти.

Лежа там

като Принцеса

под балдахиновите си

завивки.

Дишаш спокойно,

защото времето

е спящ дракон.

Няма да го будим.

Приказката ни

още не е

дописана…

Кое пресече

теб и мен?

Хвърляш цепеници

в печката на дърва

и осветяваш тъмните

ъгълчета на сърцето ми.

Оттам изпълзяват

старите ми демони.

Умират пред теб.

Умират сега.

В твоите очи

смъртта им

е любов.

Ако можех да ти родя

дете,

щеше да е момиченце.

Щеше да бъркаш

цвета на очите му

ту с небе,

ту с пролетна поляна,

ту със слънчевата есен,

в която е родено.

Някога…

Когато сме си платили

всички падащи

листа.

Боря се

да те изживея целия.

Да влизаш в мен

като в топла морска

пяна.

Но да не изчезвам.

Да си винаги

възбуден

от докосването

на солените ми пръсти.

Чуваш ли

какво ти казвам,

когато вълните идват

да те погалят?

Вкусът ти –

сладко-солен.

Настръхнал.

Първичен.

Мога да го разпозная

във всеки живот.

Но в този, Господи,

нека бъде моето

безвремие.

Огъня…

Близва ме

с горещия си език.

Пускам го в себе си.

Разпалвам нежно

страстта му.

Обичам го

всякакъв…

Защото

в недрата на Земята

всички пожари

имат едно

име.

Няма спасение.

Последното ми стихотворение

живее в минираното настояще.

Стъпвам внимателно.

Но ти си другаде…

И зная, че ще взривя

единствено

себе си.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 56, май, 2026