Радина Атанасова – Без цена

Езикът на любовта

– Тебе гледа – Илона ми подшушна в ухото. Знаете чувството как косъмчетата по врата настръхват щом някой съсредоточи вниманието си към теб. Точно това изпитах. 

– Кой, бе? – сръгах я с лакът в ребрата. Завъртях се на пети и разгледах клиентелата.

Дядо Мичъл сучеше мустак и повдигна рунтави вежди щом кръстосахме поглед. Погнусих се. Пенсионер станал, още жена си търсеше. Предния път, когато му носех кроасана пръстите му покриха дланта ми. Вярно, пъхна ми бакшиш двайсетарка, но аз не се продавах толкова лесно. Десет минути се търках със сапун в тоалетната. Пицата ми се надигна в гърлото. Кръв повръщах, пица не връщах. Преглътнах. Поклатих глава. Той отново се зачете във вестника. 

– Ще разбереш – подсмихна се.

Кой знае, можеше да е принца на моите мечти – с тъмна кожа, лимузина и злато. Многократно ѝ го описвах. Чертите му се меняха спрямо топ моделите по списанията, но не и богатството. Виж Ким, например, добре сложен, бели зъби. Още запращаше парещи тръпки по тялото ми. Можеше и да се получи нещо между нас, ако не му бяха лепнали тази змия Жанет за партньорка. Полицаи-партньори на работа, не означаваше непременно партньори в живота. Жанет имаше друго мнение. Както му обясняваше нещо разпалено, а Ким кимаше с глава, изведнъж застина. Спечелих вниманието на Ким за секунда, като се обърна. Никаква реакция към плахата ми усмивка. Жанет стисна устни и присви очи. Ръката ѝ се плъзна под масата. Нямаше да ме гръмне сред свидетели, нали? Не исках да рискувам. 

Взрях се през прозореца и зяпнах. Черна лимузина с шарени флагчета. Той е! Обля ме студена пот. Сърцето ми биеше лудо. Погледът ми се местеше през лицата.

Дино броеше монети. Беше преполовил голямото си лате. Прехапа устна. Вдигна глава към мен с онова жално изражение, което му спестяваше десет цента. Имаше големи очи с цвят на мед, издължено лице и права черна коса. Кожата му издаваше смесена линия. Изправи се. Мачкаше шапката си. За двуметров мъж бе притеснителен. Заекваше щом ме заговаряше.

Оттласнах се от бара и тръгнах към него. Поклащах бедра докато вървях. Да види и принца, че си струвам. Наведох се ниско над масата, за да покажа дупе като на Кардашиян. Недостигаха двадесет цента! Вдигнах пръст да го скастря, когато видях къде ме зяпаше. Бюста ми се изливаше през униформата. Все пак съм жена с мерки. Наместих табелката с името си и се върнах на бара. Отметнах косата си и вирнах брадичка.

Дино още ме заглеждаше без да мръдне. Показах му среден пръст. Той се затича към изхода. Бягай, бебче, не ми трябваш щом нямаш кеш!

Илона беше изчезнала някъде. Барманът мълчаливо постави кафе на плота. Досрамя ме да го попитам за кого говореше Илона. Това бяха лични работи помежду ни.

Започнах да си вея с туфа салфетки.

Дино, Ким и дядо Мичъл бяха редовни клиенти. Двамата бели тийнове на бара до мен не ги отразих. Хилеха се, зяпаха нещо от телефона и смърдяха на трева. Къде сте полицаите, а? Двама тъмнокожи мъже в ъгъла. Единият беше облечен в шарена нощница и имаше шапчица с пискюл даже. Хвърляше бърз поглед през рамо.

Другият бе... направо Бог. Черни къдри, изсечени скули, бадемовидни кафяви очи. Носеше костюм и златен часовник. Не откъсваше очи от мен. Е, дойде и моят шанс. 

Откопчах още едно копче от деколтето си. Бъдещето ми зависеше от това. Дано говори английски. Стигаше ми и езика на любовта.

Не виждах посуда на масата им. Грабнах менюто, изправих гръб и се понесох към тях.

Дано не са гейове, мислено редях молитва.

Щом ме видя Мистър Бог сръчка приятеля си. Той се сви в одеждите си. Прошепна нещо набързо и си стиснаха ръцете. Номер е, нали?

– Приятелят ми мисли, че сте с хубави зъби, здрава и плодовита. Идеална за негова съпруга. Какво ще кажете? – попита ме на перфектен френски език.

Разбирах езика, но трудно се изказвах. Един месец работех в Сен Тропе като перачка. Дрехите на хората се смаляваха, отказваха да си ги вземат и ги препродавах. Числата си ги спомнях. Две изречения на кръст не можех да вържа. Обидите още ми тежаха.

Думите му ме засегнаха, вместо поласкаят. Да не съм добитък, що за критерии.

Мъжът с шапчицата ме зяпаше с обожание. Жълтеникаво-кафява кожа, вълнисти коси, сплескан нос. Разстоянието между предните зъби ме отвращаваше най-много в мъжете.

– А, вие, какво мислите? – наведох се над него и поставих менюто в скута му. Сутринта се бях напръскала с парфюм. Дъхът му погали шията ми. Настръхнах.

– Мисля, че сте грубиянка, мързелива и дебела. Евтините парфюми ме отблъскват в жените – усмивката му бе озъбване. 

Изправих се рязко. Завъртях се на пети да не гледа напиращите сълзи.

Удар по масата. Подскочих.

Мъжът в нощницата изкрещя нещо на приятеля си. Извади шибалка и го удари през ръцете. Счепкаха се. Полицаите скочиха да ги разтървават. Ким подхвана грубияна през мишници и го затътри към изхода.

Тийновете-наркомани бегом напуснаха заведението в суматохата.

Жанет помогна на грозния да се изправи.

Той изтупа дрехата си. Направи поклон, усмихна се и излезе от заведението със ситни крачки.

Останах вцепенена.

Трясване на чинии ме измъкна от унеса. Взех менюто и се върнах към бара. Илона се опита да ме прегърне, но я отблъснах. Всички погледи бяха вперени в мен. Усещах ги като мравучкане. 

– Току що отказа да се омъжиш за принца, ти полудя ли? – Илона разтресе раменете ми.

– Кой принц? – примигах. Вгледах се през прозореца. Мъжът в костюм отвори вратата на другия в нощница, качи се на шофьорското място и подкара лимузината.

– Принц Джутари от Тасмания. Идвал да сключи договор за търговско сътрудничество – обади се дядо Мичъл. 

– Ти пък откъде знаеш – скръстих ръце. 

– Пише го във вестника – размаха го. Илона грабна един от стелажа. Да, грозника позираше с десетина златни ланци, паунови пера и едри пръстени. Отказах брак на истински принц, защото бе грозен. Налагаше се спешно да преразгледам изискванията си за съпруг.

Отидох до масата на Дино и допих кафето му. Пиеше го с канела, както го обичах. Барманът се мръщеше:

– Кой ще плати това? – Посочи към чашата с кафе върху плота.

– За кого е? – сбръчках вежди.

– За мен, шофьорът ме почерпи – Илона изчурулика. Преброи пет кинта и тръгна към изхода с напитката. Барманът зяпна.

– Идваш ли? – смигна ми – да смъкнем критериите си за мъже.

– До такава степен се сгромолясаха, че дори Дино ми се вижда добра партия – изпъшках и се затътрих след нея. Малко бе кльощав за вкуса ми, но щях да го охраня. 

– Да, той поне говори английски – сви рамене. Избухнахме в смях. Защо не!

Без цена

Загреб ме причака в съблекалнята. Блъсна ме и притисна едрото си тяло в гърба ми. Лицето ми опираше в студените метални шкафчета. Ръцете ми бяха приклещени под тежестта ни. Запуши устата ми с длан. Другата беше заета да ме обарва под полата. Прилепи към мен издутият си панталон със свален цип. Провря пръст под гащичките ми. Стиснах очи. Опитах се да се оттласна. Пръстите ми напипаха дръжката на съседното шкафче, беше отключено. Той започна да целува и хапе вратът ми, като от време на време шъткаше, за да ме успокои. Стоях застинала. Той се отблъсна от мен и скъса бикините ми. Това и чаках. Приклекнах и отворих шкафчето. Дрънчене ме осведоми, че вратата го бе ударила. Свих се на кълбо. Очаквах да ме пребие, но не го стори. Чух как вдига ципа. Надигнах глава. Над веждата му се процеждаше струйка кръв. Той нагласи перчема си. 

– Май не искаш толкова силно повишението си, колкото твърдеше – дишаше тежко през устата, а гласът му беше дрезгав – Много добре, уволнена си! Върни ми униформата – протегна длан към мен.

Много добре знаеше, че нямах резервни дрехи тук. Нима очакваше да се съблека и да си тръгна по сутиен и гола от кръста надолу? Той се усмихна. Майната ти! Заех се да разкопчавам ризата си. Очите му заплашваха да изскочат от орбитите при вида на гърдите ми в черния дантелен сутиен. Когато свлякох и полата, той навлажни устни. Сритах и токчетата си, като потиснах порива си да го замеря с тях. В ръцете си още мачкаше бельото ми, когато затръшнах врата след себе си. Излязох с високо вдигната глава, но вътрешно изгарях от срам.

Хотелът в който допреди малко работех се намираше на Таймс Скуеър, който гъмжеше от народ. Минах през задния вход. Котка изскочи от контейнера с боклук. Започнах да ровя в него за изхвърлени дрехи. Попаднах на плетен прояден бежов пуловер. Навлякох го. Боцкаше, но ме прикриваше до средата на бедрата.

Дефилирах по улиците. Обикновено вдигах очи към билбордовете и си мечтаех да видя своят лик там като актриса, но този път ги подминах. Никога нямаше да пробия в бранша, особено без пукната пара и родители за издържане. Мъже се обръщаха след мен или ми свиркаха. Издайническа сълза се търкулна.

Оставих зад себе си небостъргачите, хотелите и билбордовете и навлязох в другото лице на Ню Йорк – Бруклин. Носеше се пушек от запалени кофи за боклук, мирис на канализация и манджа. Отвсякъде долитаха рап музика и крясъци във всеобща дандания. Почувствах се у дома. Разминавах се с тъмнокожи, азиатци и просяци. Тук мизерстваха отхвърлените от обществото. Някои загърбили достойнство, а други мечти. Надявах се да не загубя блясъка в очите си като тези празни погледи, които ме следяха. Качих се по стълбите към мансардата ни. Беше отключено. Пробвах да се шмугна незабелязано покрай кухнята, но майка ми ме извика. Изругах мислено. Пръстите ми се заиграха в една дупка на дрехата. Тя ме огледа от глава до пети с критичен поглед. Сведох глава.

– Уволниха ме.

– Пак ли? Това е десети път за една година. Аз ли да те уча как се работи? Тридесет години прекарах във фабриката за обувки, а ти… сменяш ги като носни кърпички. Докога ще търпим това безобразие? – майка ми удряше с черпака по тенджерата на котлона. Миришеше отвратително. И без това стомахът ми бе свит.

– Началникът ми се опита да ме изнасили. Разбих главата му с вратата на шкафчето и ме уволни – смотолевих.

Майка ми стисна устни.

– Поне плати ли ти?

– Не – затворих очи, защото очаквах порой от обиди. 

– Оставаше ти седмица до заплата, защо не му позволи? И повишение щеше да имаш…– майка ми сложи ръце на кръста си. Не можех да повярвам, че го казваше. Всъщност, можех. Прибираше половината ми заплата уж за лекарства за баща ми, а с останалите плащах сметки и храна за домакинството. Излизаше и се връщаше с гримове и кремове. Не можеше да приеме, че вече не беше млада. Била е красавица и съм наследила чертите ѝ. Вътрешно беше прогнила от недостатъци и пороци. Баща ми беше сляп за това. Винаги я защитаваше и обожаваше. Какво правеше любовта с хората. Инвалидната му количка проскърца и прекъсна тирадата ѝ. 

– Остави я на мира, Констанс, нека си почине. Работа има, утре ще си намери друга.

– И гледай да е по-добре заплатена – подвикна след мен докато вървях към стаята си. Затръшнах вратата, проснах се на леглото и заплаках. Неусетно съм заспала. Сънувах как играя Жулиета в „Ромео и Жулиета” в театъра. Изведнъж чертите на Ромео се изкривиха и придобиха лицето на Загреб. Събудих се с писък. Навън вече беше ден. Съблякох мръсния пуловер и се шмугнах в банята. Прегърнах коленете си. Треперех, а вътрешно горях. Само това ми липсваше, да се разболея. Така ставаше, когато кръстосвах Ню Йорк гола и боса посред зима. А можеше и повишение да си имам, кънтяха думите на майка ми в ума ми. Разтръсках глава, за да ги прогоня. Не бих пристъпила принципите и честта си в името на пари, ако ще и по кофите да ровя за боклук и храна. Нямахме пари, та това беше реалистичен сценарий за бъдещето ни.

– Хайде излизай вече, хабиш вода за милиони – майка ми заблъска по вратата. Подсмъркнах, спрях водата и се увих в хавлията. Майка ме избута до стаята. На леглото ме чакаше скъп сапфирено син вълнен костюм и бяла риза. 

– Какво става? Откъде ги взе? – приглаждах меката материя.

– Намерих ти нова работа – изсумтя майка ми. Облякох ги и добих приличен вид. Прибрах косите си на кок. Колкото и да я разпитвах, тя не издаде нищо. Взе си чантата и тръгна с мен. Сърцето ми препускаше от вълнение. Майка ми едва ме настигаше и се задъхваше. Поведе ме през оплетени улици и спря пред стария ми хотел.

– Ще бъдеш секретарка на собственика на хотела – майка ме заблъска навътре – и не се връщай без пари – подвикна след мен, когато изкачвах стълбите. Краката ми трепереха. Погледнах назад, но майка я нямаше. През ума ми премина мисълта да избягам, но тогава пиколото отвътре ми отвори вратата. Влязох през главния вход и рецепционистката се усмихна докато пиколото ме водеше към асансьора. Остави ме пред кабинета на собственика и почука на вратата. Не ми остави време дори да се съвзема. 

Шефът ми стоеше зад масивно бюро и подписваше някакви книжа. Беше висок и слабоват с прошарена коса и гърбав нос. Устните му бяха синкави. В коша зърнах бутилка вино. Пиколото свали щорите и затвори тихо вратата. Превъртя ключа. 

– Съжалявам, не можах да те дочакам – отвърна без да ме поглежда. 

– Няма проблем, не пия – прокашлях се. 

– Свали си дрехите, седни там и си разтвори краката. Няма да боли – продължаваше да пише. Прилоша ми. Останах на място с високо вдигната глава. Идеше ми да рухна и да заплача. Нямаше да показвам слабост. Собствената ми майка ме продаде. Нова работа, а? От нея всичко можеше да се очаква. Само не знаех как ме е уредила да се срещна с този богаташ. Той дори репортери не допускаше и рядко излизаше от стаята си или кабинета. Като чистачка съм го виждала само два пъти. Животът му беше в тайна. Почиствах апартамента му само когато бе в банята. Понякога оттам се дочуваше пъшкане. Не ми беше проблем докато не очакваше и аз да правя секс с него. 

– Не си ли девствена? Ще се наложи да смъкна цената. Какво ще кажеш за 50 хиляди? – най-после ме погледна. Очите ми се пълнеха със сълзи. Бяхме заключени, нямаше път назад. Нямаше да се дам без бой. 

– Мислех, че ще съм ти секретарка, а не проститутка – прочистих гърло.

– За проститутки пет пари не давам, евтини са ми, но ти… можеш да бъдеш моята Анастейжа. По-хубава си от актрисата и си струваш цената.

– Станала е грешка. Няма да правя секс с вас – обърнах му гръб.

– Значи го искаш отзад – постави длани на раменете ми. Припомних си случката със Загреб. Жлъчка се надигна. Отскубнах се и се затичах към коша да повърна. Няколко капки тупнаха върху мекия персийски килим. Сигурно беше по-скъп от секса с мен.

– Да не си бременна? Тази дърта курва ме измами – умълча се и продължи – Кажи ѝ, че си искам капарото. Това са 20 бона! Чу ли, Загреб? – обърнах се само, за да видя как прибира телефона си. Усмихна ми се и ми предложи кърпичка. 

– И пет пари не искам от вас – блъснах ръката му.

– Значи ще го направим безплатно? – очите му светнаха. 

– Не можете да ме купите. Търсете си друга секретарка – ръката ми беше на дръжката.

– За каква се мислиш – стисна брадичката ми. Погледнах го в очите – Знаеш ли с кого си имаш работа? Аз притежавам целия град. Теб също! Много лесно мога да уредя да те изнасилят или убият, или… да мизерстваш до края на дните си по контейнерите. Съдбата ти е в моите ръце, така че по-добре сваляй парцалите, кукличке.

Измери ме от глава до пети. Не трепнах. И без това бяхме бедни. Нищо нямаше да бъде по-различно.

– Градът са хората, не сградите. А повечето са бедняци заради вас. Лесно могат да се вдигнат на бунт и да сринат империята ви. Защото все още се намират стойностни и добри хора без цена...

– Загубих интерес – скръцна със зъби и отвори широко вратата – Изхвърлете я.

Този път не ми поискаха дрехите. Излязох с широка усмивка. Подминах малък театър с постер, че набавят актьори за спектакъл „Ромео и Жулиета”. Последвах мечтата си и влязох вътре. И познайте… бях най-красивата Жулиета!

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 52, май, 2025