Радина Ангелова - Не можеш да спасиш всички

Не можеш да спасиш всички

Кръв и смрад. Разруха и огън. Това заварих в Зона Б5. Пратиха ни да проверим за оцелели. Отряд от четирима войници и един снайперист. Не знаехме пред какво щяхме да се изправим. Движех се тихо. Ослушвах се за чуждо присъствие, както нареди командирът. 

Ботушите ми затъваха в лепкава кал по тротоара. Ръмеше дъжд. Небето бе сиво. Слънцето бледо. Магазините бяха разграбени. Автомобилите смачкани. Контейнери димяха. Не ми се мислеше за жертвите. Толкова народ избит за кратко време. И никой не обяви траур. Аз скърбях. Прескачах телата, обезглавени, наръгани, пребити. Всички с подръчни средства. Не бе терористичен акт, а клане. Народът пощуря, това ни казаха по новините. И спряха телевизията. Мобилизираха армията. Нима се очакваше да убиваме цивилни? Не ги смятах за заплаха, затова държах автомата насочен към земята. 

На всеки ъгъл се оглеждах за другарите ми. Движехме се успоредно. С брат ми си пращахме знаци. Вдигах му палец като се срещнем. Той отвръщаше със среден пръст. Подхилвах се.

Стигнахме парка. Гарвани и трупове. Натръшкани по катерушките, градинките... Сред тях имаше и деца. Погледът ми се премрежи от сълзи. Тръгнах напред. Побутвах с ботуша си по-запазените тела. Прогонвах птиците. Гърдите ме стягаха. Дишах плитко. Жега плъзна по страните ми. Изпотих се в униформата. Застанах до чешмичката, свалих си шлема и наплисках лицето си. Пих докато не напълних стомаха си. Озърнах се. Другарите ми не ме следваха, стояха под прикритието на сградите. Вдишвах хладния въздух. Крачех измежду телата. Опитвах се да се залъжа, че тези останки не са били хора. Имах въпроси, но оскъдна информация. И нямаше кой да ми отговори. Гаргите ли? 

Мисля, че дочух шепот. „Помогни ми“. 

Озърнах се. Май някой се раздвижи. Втурнах се към него. Беше старица. Лежеше по очи. Устата ѝ бе разкървавена. Ръцете издрани. Щом се надвесих над нея тя обърна едното си око към мен. Другото бе извадено. Усмихна се. Подадох ѝ ръка да се изправи. Тя ме прегърна. Разплака се. Отърка буза в шията ми. „Помогни ми“, пак този шепот.
– Толкова се радвам, че дойде. Сега дъщеря ми ще живее.
– Къде е тя? В опасност ли е? – сковах се. Още оцелели ли имаше? Сърцето ми ликуваше.
– Вече не. Не мога повече да се съпротивлявам на повика. – Стискаше ме. Задушавах се.
– Кой повик? – изхриптях. Бели петна танцуваха пред очите ми.

– Шепотът. Шест пъти му отказах и загубих младостта си. Не мога повече – сълзи мокреха ухото ми. Краката ми отмаляха. Главата ми бумтеше. Беше се увесила на врата ми.

– Да отказвате какво? Кой шепот? – изпъшках.

– Прости ми, но няма друг начин да я спася – поклати глава – Ти си вторият, който ще убия – измърка. Заби зъби в шията ми. Опитах се да се отскубна. Пипом потърсих оръжието си. Прозвуча свистене. Жената изскимтя и се разтресе. Нови пет куршума се забиха в гърдите ѝ. Снайперистът ни! Ръцете ѝ отмаляха. Оставих я да лежи и затворих очите ѝ. Напипах раната си, имаше кръв. Добре, че не  разкъса гърлото ми. И тя не знаеше какво прави. Беше ужасена. Останах на колене докато се съвзема. Краката ми трепереха вървейки към отряда си. Убий двама, за да живее някой близък. Що за глупост. Това ли бе причината за това клане. Колко ли души са го чули този шепот. Аз също го чух. „Убий двама и брат ти ще живее“. Разтръсках глава. Нещо съм се бъгнал. Снайперистът ме следваше с червена точка на гърдите ми. Потърсих го из околните сгради. Размахах ръце във въздуха, да ме остави на мира. Защо ме държеше на мушка? Свистене. Брат ми се хвърли към мен и пое куршума. Залегнахме. Втурнахме се да търсим прикритие. Нямаше изстрели, но бяхме наплашени. Той вече уби двама. Не можах да проверя дали брат ми е добре. Скрихме се в изоставена сграда. Разплаках се. Очите ми пареха. Другарите ми ме зяпаха с недоумение.
– Какво? – троснах се.

– Изглеждаш различно... по-стар си – започна Огнян.
– Да с поне 10 години – допълни Румен – Имаш сиви коси и бръчки, лицето ти е изпито...
Свалих ръкавиците и опипах лицето си. Бразди минаваха през него. Изтръпнах. Шест отказа, шестдесет години. Колко време имах да губя и за какво? Брат ми почина. Беше единственият ми роднина. Свърши се. 

– Да вървим при шефа – подканих ги и ги разръчках с автомата.
– Щом ти откри жената, се случи нещо странно. Обърнахме се един срещу друг. Насочихме автоматите си. Чухме някакъв глас. Като ехо. Броеше. И... тогава снайперистът стреля. Времето съвпадна с броенето до три на брат ти – Огнян остана без думи. Бе пребледнял, очите оцъклени.
– Оживяхме, защото легнахме на земята като страхливци – Румен изсъска. Ръсеше слюнка.
Стана ми лошо. Свих се в ъгъла и повърнах. Изскимтях. Прегърнах коленете си и се заклатих. Брат ми умря, за да ме защити. Който и да говореше в главите ни, щеше да умре.

– Отиваме в Щаба. Веднага – тръгнах напред. Другите подтичваха след мен. Не се криехме. На вратата ни посрещна командирът. Разказах му за случилото се. Не изглеждаше изненадан.
– Последвайте ме. Всичко, което видите е строго секретно. Само Билян – допълни, щом и другите тръгнаха. Козирувахме си. 

Командирът ме проводи през коридори до стълбище. Качихме се на последния етаж. Имаше много екрани. Карти, джаджи и странен куб в стъклена преграда. Приличаше на кубче на Рубик. По него бяха изписани руни, които светеха неоново зелено. Беше хипнотично. Светлината сякаш се движеше по символите, чертаейки път. Шепотът пак се появи „Помогни ми“ по-силен от преди. Ухилих се. Ти си бил. Опитах се да надигна стъклото, но бе заключено. Алармата се активира. Стаята мигаше в червено. Обърнах се към командира. Бе насочил оръжието си към мен. Охраната приближаваше по коридора. Четирима човека.

– Сигурно и те чуват шепота, командире. Въпрос на време е да Ви гръмнат.
– Много добре – натисна копче на стената и вратите се затвориха.
– Как успявате да устоите на шепота? – разтърках слепоочията си. „Помогни ми“.
– Елиминираме шестия.

– Защо шест? – сбръчках вежди.

– Нали знаете максимата, всеки шест човека имат общ познат.

– Който да убива. И още един който да живее – кимнах – Трепе двама или умира.

– Заплаши, че ще унищожи света, ако не го разгадаем до седем дни – кимна към куба.

– И вие? – вдигнах вежди.
– Присмяхме му се.... и започна да убива.

 – Колко души сте премахнали досега? – присвих очи.
– Един – лампата хвърляше сянка на лицето му. Затова искаше да сме сами.
– Какво е това? – кимнах към куба.
– Извънземна технология. Учените ни не успяха да я разучат навреме. Вид предавател.
– Откъде се появи?

– Клошарите я намерили на бунището. Евтино ни излезе. От години се опитваме да осъществим контакт и ето че се случи – командирът сви рамене – Крие отговорите на въпроси, знание, оръжие недостъпно за човешката раса, досега.

– Кубът ли Ви го каза? – Командирът кимна.

„Помогни ми“

„Помогни ми за какво?“
„ Да оживея!“
– Аз мога да го разгадая. Дайте ми ключа и ще ви покажа – кимнах усмихвайки се. Протегнах длан. Командирът сбръчка вежди. Местеше поглед от мен на куба. Оръжието му се тресеше.
– Чувам го, говори ми. Обещава да ми разкрие вселенските си тайни... само ми дайте ключа.
Гледах как ръката на командира се извиваше. Пистолетът застана до слепоочието му. Пръстът – на спусъка. Командира гледаше ококорен. Пот се стичаше по темето му. Поклати глава: 

– То ме управлява! Спри...

Изстрел. Мозъкът му опръска стената. Пребърках джобовете му за ключа. Беше на верижка на врата. Отключих куба. Пареше в ръцете ми. Заех се да го въртя следвайки светлината. Пращеше при правилните движения. Чувах поощрения от шепота. Достигнах последния механизъм. Шепотът ехтеше в главата ми да го направя. Усмихнах се. Поклатих глава. Минах процеса по обратния път за секунди. Използвах объркването на шепота. Следвах светлината която отслабваше. Движенията ставаха все по-трудни. Стисках зъби. Не си чувствах пръстите. Кубът се смаляваше колкото нокътя на кутрето ми. Потях се. Още малко. Светлината изгасна. Стана крехък. Строших го в дланта си. Мощна енергийна вълна ме запрати в стената. Ударих си главата. Това беше за брат ми, копеле. Не се мери с човек решавал кубче на Рубик.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 53, септември, 2025