Радина Ангелова – Мълчание

Мълчание

Обичах да стоя на тази скала. Имаше нещо хипнотично в гледката, в това вятъра да разрошва косите ми, да вдъхвам свежестта на гората и наблюдавам кръжещите орли. Мъгла се стелеше по планинската верига, върховете порещи облаци. Студени, голи, горди. Достижими само за най-опитните, здрави и упорити планинци. За истински мъже и жени авантюристи, а те бяха малко.

Времената бяха такива, нормите бяха такива. Несправедливи, ограничаващи едни, даващи права на други. Робство! Харем! А къде е любовта? Нея никой не я слушаше. Тя бе принизена, осквернена, обезчестена. Смееха ти се щом говориш за любов, щом вярваш в нея, щом си жена. Без право да вдигне глава, да се опълчи, да изкрещи. От малка ме учеха да мълча, да търпя, да си пазя силите, гласа. Да гледам как бият, обиждат, сквернят телата на жени. Свят за мъже, мъже без души. И въпреки това аз познавах един добър, нежен мъж. И незнайно как го допуснах до себе си, до сърцето си, на което мислех съм изхвърлила ключа. Тук си правехме нашите тайни срещи. Тялото ми тръпнеше в очакване. Завих се с одеялото и чаках. В кошницата ми хлябът изстиваше.

Две напукани топли ръце закриха очите ми. Миришеха на конска тор, но бих ги разпознала навсякъде – Дарин. Той отърка нос в косата ми и се подпря на рамото ми. Тялото му беше толкова топло, че го придърпах да ме прегърне.

– Обичам те – прошепна в ухото ми. Усмихнах се. Целуна ме по челото. Пак и пак, по шията, брадичката, зарови длани в деколтето на сукмана ми и стисна гърдите. Мачкаше ги. Разсейваше ме с целувки. Дишах дълбоко в опит да успокоя препускащото ми сърце. Досега не бяхме стигали толкова далеч.

– Не още – въздъхнах. Стиснах нетърпеливите му пръсти. И той се отдръпна. Легна до мен. Мълчанието стана тягостно. Гледаше в другата посока, към пътя.

– Какво има? – прошепнах. Дарин не реагира. Дръпнах го за ръкава.

– Не ми вярваш – гласът му натежал от стаени емоции. Шията му бе зачервена.

– Не е вярно – прошепнах. Придърпах ръката му към себе си, той ме отблъсна.

– Тогава го кажи, тогава го изкрещи, че ме обичаш. Нека целият свят да знае – скочи на крака и разпери ръце. Подсмъркна и избърса нос в ръкава си.

– Знаеш, че не мога – изхъхрих, от напън да удържа гласа си в мен.

– А, тогава, като се оженим, ще го кажеш ли? Да? Или пак ще шепнем.

– Брак ли ми предлагаш? – ленива усмивка се разля по устните ми.

– Затова ли не ми даваш? Пазиш се за сватбата? – надвеси се над мен. Бях щастлива, толкова щастлива. Надигнах се и го целунах по нацупените устни. За кратко ми отвърна. После се изправи, прокара длан по лицето си и поклати глава. Махна ми за довиждане и си отиде. Гледах след него докато го загубих от поглед. Трябваше ли да го последвам? Това отказ ли беше? Как можеше да си играе с мен така? Не можех да го разбера. Знаеше колко ми бе трудно да не говоря, да се смея и плача без глас. И сега ми се ревеше. Лицето ми пареше. Сърцето ми се стегна. Набързо си събрах нещата. Опекох му хляб, мамка му!

Оправих сукмана си. Пригладих косите. Сбогувах се със слънцето зад хоризонта. Сълзите капеха по страните ми. Щом се успокоих се прибрах вкъщи.

– Плакала си! – майка ми изхриптя. С годините се бе научила да владее гласа си. Закимах. Нищо не можех да скрия от нея. Знаеше, че си имам някого. Не ми се месеше. Не беше от грижовните майки, но бе насреща щом се нуждаех от нея. Още от малка закриваше устата ми щом плачех. Шепнеше ми да се успокоя.

– Май скъсахме... – въздъхнах.

– Не си му проговорила като гледам – прошепна и се усмихна. Избрах почитта към рода си, към нея. Въпреки че не разбирах и не съм виждала силата на женския глас. Само какво ставаше с тези, които го използват. Разтрих рамене.

– Предложи ми брак, майко – обърнах се към нея – И го оттегли, защото мълчах.

– Значи не го е мислил наистина. Нямаше да те насилва...

Още усещах парещите му ласки по тялото си и как бързо си тръгна. Игра ли бе?

Не, Дарин не бе такъв, много е гушлив и дружелюбен, и глупав. Аз съм глупачката, че го изпуснах. Заради какво? Едно суеверие? Той или гласа ми?

– Майко, припомни ми, защо трябва да не издавам звук? Защо да мълча, когато стават несправедливи неща. Каква е тази мистична сила в гласа?

– Може да нарани или убие човек, да го оглуши...той е преимущество, което върши работа ако го ползваш пестеливо.

– Значи ако проговоря сега, и мълча после, пак ще се прояви? Да го използвам да кажа „Да“ пред...олтара? – обнадеждих се. Притисках длани към гръдта си.

– Твърде дълго не си говорила. Не искаш да убиеш отчето, нали? Или да нараниш възлюбения си...– присви очи. Постави ръце на раменете ми – Някой ден гласът ти може да ти потрябва. Не си струва да го губиш заради мъж.

– Защо толкова мразиш мъжете, майко? – пригладих сив кичур от прическата ѝ.

– Не ги мразя, разбира се. Просто изричат лъжи и могат да бъдат много убедителни. Ще направят или кажат всичко да проговориш с глас. Не им вярвай.

– Всички ли лъжат? Това ли е силата им? Да те замайват с ласкави думи?

– О, това е само колкото да им се вържеш в началото, после...ставаш робиня.

– Имала си негативен опит с татко, знам – опрях чело в нейното.

– Крещях, когато те раждах – въздъхна.

– Така ли?

– Да, така болеше, че срутих къщата с гласа си. Затова жените раждат навън.

– Аз плакала ли съм като бебе? – усмихнах се леко. Майка ми споделяше, чудо.

– Да, много. Човек не можеше да те доближи, причиняваше ми адско главоболие, сякаш ще ми се пръсне главата. Като се умълчиш те гушках.

– Само толкова, главоболие? – повдигнах вежди.

– Казах ти. Отдавна не си говорела. Аз нося на болка, ама другите...

– Къде живеехме преди?

– В покрайнините на града, до вишневата градина. Ама не ти препоръчвам да ходиш там – приглади косите ми. Обичаше да си играе с тях.

– Добре – кимнах, но не смятах да я послушам. Седнах на масата, извадих храната от кошницата и започнах да вечерям. Майка ми опита малко от хляба, колкото да ме уважи и се скри в стаята си. Вечерта плаках докато заспя.

Щом сутринта закусих и разтребих вкъщи, се отправих към покрайнините на града. Там цареше опустошение. Зеленина бе погълнала останките от къщите. Тук-там се търкаляха детски кукли, посуда. Сякаш бе минал ураган. Личеше си по основите кои къщи са били заможни. Дали можех да позная нашата? Майка ми я срутила с гласа си. А, какво е станало с другите?

През няколко преки се издигаха високи стени като затвор. Не, големи къщи, като каменни крепости със заоблени куполи, тераси и капаци на прозорците. Турските сараи! Майка ми забраняваше да ходя насам. Харемите! Приближих защото зад стените им дочух женски смях и песни. Много жени, говореха една през друга като кошер. Как може да хабят силата си така лековерно? Не им пукаше, имаше кой да ги гледа, като добитък, и да скверни плътта им.

Прекарах деня в тъкане на черги и размисли за Дарин. Исках да го видя. Да му се извиня. Да му се хвърля на врата, да ме завърти във въздуха и да ме целува. Да ме стисне в обятията си силно, да ме стопли, да ме милва и да се разтопя. Липсваха ми лежерните ни следобеди. Да го държа за ръката. Да го гъделичкам и той да се смее. А аз...да грухтя като прасе в опит да се удържа. Зарових пръсти в косите си и се разплаках. И така седмица не излизах от вкъщи. Лежах в леглото. Избягвах и майка ми. Дарин не ме потърси, знаеше къде живея, но му забраних да идва. А можеше да рискува.

Една сутрин майка ми почука на вратата. Замерих я с чехъл. Тя се намръщи.
Изчака ме да я погледна, за да оформи думите с уста.

– Дарин е твоят, нали?

Не отрекох. Застинах със зяпнала уста. Чух женски плач. Втурнах се към кухнята. Едно момиче, с кестенява коса, по нощница и раздърпана плитка, се свиваше и клатеше напред-назад. До нея вдигаше пара чаша чай. Тя гризеше нокти. Щом вдигна очи, познах лешниковия цвят на тези на Дарин. Сестра?

– Станало ли е нещо с Дарин? – приклекнах пред нея и вдигнах глава. Тя кимна.

– Турците са го хванали...искат да го хвърлят от скалата. За назидание.

– В какво е съгрешил? – майка ми сбръчка вежди. Вдигнах ръка да я спра.

– Коя скала? – стиснах глезените ѝ. Чехлите ѝ бяха скъсани от тичане.

– Орловата – изхлипа и закри лице в длани.

– Откъде знаеш къде да идеш? – майка ми изсъска. Гледаше я с присвити очи.

– Дарин ми е разказвал за теб. Като го видях да го влачат из площада, хукнах към вас. Имаше тълпа, но никой нищо не правеше.

– Ранен ли е? – разширих очи. Сложих си шала и се обух. Скрих нож под престилката си. Дано да е добре, дано да е добре...отворих вратата. Две ръце ме сграбчиха през раменете. Беше майка ми.

– Не те пускам – изсъска. Опитах се да се разтърва. Одра дланите ми.

– Отивам, майко! – процедих през зъби.

– Може да е капан. Турците отдавна точат лиги по теб.
Застинах. Ето защо не искаше да се навъртам покрай сараите.

– Отивам – поех си дъх. Майка ми тръгна след мен, но на разстояние.

– Върнете, брат ми, моля Ви! – извика след нас момичето.

Имаше хора в подножието на скалата. Шушукаха нещо. Турската охрана бяха повече, на различни места, въоръжени до зъби. Дочувах смеха им и подмятанията докато минавах покрай тях. Насилих се да вървя бавно, с миши крачки и вдигната глава. Стигнах върха ѝ. Там ме посрещнаха мустакати турци. Добре облечени, на различна възраст, но с очи като на хищник. Сякаш те събличат и претеглят като стока. Придърпах шала си да се загърна.

Две заптиета държаха Дарин на колене с опрян в гърлото нож. Кестенявите му къдри бяха сплъстени на кичури. Едното му око бе подуто и лилавееше. Устната сцепена. Дрехите му разкъсани. Имаше резки по тях като от бичуване. Краката разранени, липсваха обувки. Та, той е по бельо. Измъкнали са го от леглото му?

Пристъпих неволно напред и оръжията се насочиха към мен. Всички следяха реакциите ми. Аз стисках длани близо до сърцето си, да не се пръсне от мъка.

– Е, хубавицо, една твоя дума и го пускаме – ухили се възрастен турчин.
Гневът в мен напираше. Само ми посочете враг и ще го заколя. Не, много са.

– Оставете го – изсъсках. Заптиетата се разсмяха. Повторих.

– Не те чуваме, говори по високо – струйка кръв потече по шията на Дарин.

– Опасно е – процедих през зъби. Налягането в шията ми се покачваше. Стисках зъби да удържа напора. Дишах дълбоко. Не помогна. Мисли, мисли!

– Толкоз като тебе сме хващали – две заптиета тръгнаха към мен. Държаха ръцете си така сякаш успокояват диво животно. Това ли съм аз? Докато ме опитомят. Не, тук не ставаше дума за мен. Животът на Дарин бе в опасност.

– Пуснете го – процедих през зъби.

– Добре! – турците, които го държаха го изправиха на крака. Те се огъваха, да не са ги счупили? Разтърсиха го. Бяха до ръба. Бавно го изтласкваха назад. Докато не висна над пропастта. Очите му разширени.

– Кажи им да ме освободят. Моля те, така, както пред олтара би го казала на мен – изплака. Сълзите образуваха вадички по мръсното му лице.

– Да го освободим ли? – попита заптието – Една дума!

Клатех глава. Отпуснаха леко хватката си. Дарин висеше на ризата си. Аз имам думата, имам силата да го спася. Имам глас за Бога! За какво ми е даден?

– Смъртта Ви няма да тежи на моята съвест – озърнах се. Хората пляскаха.
Започнаха да броят. На три викам. На две пуснаха Дарин в пропастта.

– Не! – изкрещях. Ехото разнесе гласа ми. Главите на околните експлодираха като дини. На турци, на българи. Телата се строполиха и всичко утихна.

Свлякох се на земята и заплаках с глас. Прахта около мен резонираше в кръгове.
Две топли старчески ръце ме прегърнаха. Майка ми. И тя плачеше, но без глас.

После научих историята. Дарин не ми е бил верен. Ходил по харемите тайно, спял с жените на турците, но го хванали. Обещал им мен. Аз повече не си мълчах, за да не повторя случилото се на Орловата скала. Имах думата и силата да променя нещата. Както майка ми си бе повярвала някога, но не са я последвали.

Око за око

1902 г., Македония, с. Лера

Навън бе тъмна доба. Цикадите стържеха като окови. Коленичила пред иконата на Богородица, шептях молитви мъжът ми жив да си дойде, агата Джелеп Реджо да ни остави на мира и всичко да си тръгне постарому, и всичкият този ужас, който преживяхме, да се окаже сън. Ала вече не можех дори да спя спокойно. Проклетият ага и в кошмарите ме преследваше, като че ли ставаше все по-голям и по-голям, хващаше ме и ме затваряше в клетка като птичка, и неговият противен смях ме обгръщаше. Колко нощи наред се събуждах с писъци, плувнала в пот. Колко нощи, грабнала свещта, проверявах залостена ли е портата, дали етърва ми, Донка Ушлинова, и мъжът ми са си вкъщи живи и здрави.

Тази нощ не можах да мигна. Апостол го нямаше. Нека се върне жив, Богородице. Времето се нижеше като мъниста на броеница. Донка седеше мълчалива и почукваше с пръсти по синията. Стиснала устни и впила поглед в пода, като че гроб копаеше. Тъмните ѝ коси се стелеха пред лицето ѝ и го криеха в зловеща сянка. Пламъкът от свещта се отразяваше в очите ѝ, сякаш и те горяха.

Сълзите капеха по ризата ми. Опитвах се да сдържа плача си. Донка ненавиждаше прояви на слабост. Тя бе корава, горда и темпераментна. Чувах притока на кръв в ушите си, бяха заглъхнали. Лицето ми пареше. Главата бумтеше.

Някой почука на вратата първоначално леко, после се превърна в думкане, все по-бавно. Подскочих. Турците! Сърцето ми препускаше в гърдите. Погледнах към Донка. Тя се изправи, грабна сопата и свещта и застана до вратата. Аз се притаих в ъгъла. 

– Аз съм, Сребре, отвори – прозвуча тихия глас на мъжа ми. Донка открехна и Апостол се облегна на раменете ѝ. Едното му око беше подуто и затворено. По лицето му личаха жълтозелени и синкави синини. Устната и дясната вежда, сцепени. Дрехите разкъсани и кафяви от петна засъхнала кръв. Етърва ми го прегърна през кръста. Той едвам влачеше краката си.

– Апостоле! - втурнах се да помогна. Той се отпусна на столчето и изпъшка. Обсипвах лицето му с целувки и милвах косата му. Донка се върна с превръзки, вода, ракия и нож. Не я бях видяла да излиза. Апостол надигна ракията, преди етърва ми да напои марлята. Прокара я по веждата му. Дъхът му излезе със свистене. Стисна длани в юмруци. Кокалчетата му бяха охлузени. По китките личаха резки от въжета. Донка мина ножа с ракия и го нагря на свещта. Острието блестеше като огледало. Апостол стисна дланите ми в шепи и кимна. Донка направи лек разрез до окото да спадне оттока и попи кръвта с марлята. Зае се да почиства и останалите рани. 

– Дай на мен! – очите ми лютяха. Почнах да смъквам дрипите му. Исках да проверя колко сериозни са нараняванията му.

Донка се скри в одаята. Пръстите ми нежно докосваха всяка рана и синина по тялото на мъжа ми, бършех мръсотията с вода и минавах с ракия. Тялото му потрепваше. Лошо са го подредили турците, но жив си дойде. Това ми стига. Той се пресегна към дамаджаната с вода. Ръцете му трепереха и му помогнах да пие. Избърса уста с длан.

– Гладен ли си? – станах и започнах да се суетя около него. Скупчих мръсните дрехи до вратата да ги изхвърлим.

 – Уморен съм. Искам да си почина – гласът му беше тих. Донесох му чиста риза и му помогнах да се облече. После го подкрепях до одаята. Угасих свещта и си легнахме прегърнати. Дишането му беше тежко. Заспах заслушана в него и в ударите на сърцето в гърдите му. А можеше да не бие. Можеше да е студен и вкочанен в някое дере, затирен и оглозган от чакалите, и да не го видя вече. Върна се, благодаря ти, Господи, у дома си е.

На заранта мястото до мен беше празно. Заварих Апостол облечен и седнал до прозореца, загледан навън. Скоро и Донка дойде. На устата ѝ играеше крива усмивка, а очите ѝ пронизваха Апостол:

– Де ти е силата, Апостоле? – облегна се на стената тя. – Нали все се хвалеше, нали все думаше да не се боим от онзи келешин – Реджо! Нали щеше да го трепеш, ко стана?

– Още смятам да го сторя – каза мъжът ми с горчив тон. Мереха характери. Аз само местех поглед между двамата. 

– Не мога вече да живея в страх, Донке. За вас, за мене, какво ще правя ако умрете - изплаках.

– Реджо няма да се откаже. Баща ти с мухтарина говори, пребиха го. Ти се омъжи за мен, пребиха ме. С Темелко Спасов от революцията говорих, обиски почнаха, пак провал – мъжа ми сведе глава. Погледна ме с насълзени очи – Всичко опитахме, Сребре, сами трябва да се оправяме. Нямаме много време.

– Защо да нямаме? – примигнах. Джелеп Реджо е напорист, но винаги си е бил такъв. Още помня как ме привика първия път, когато ме видя. Стисна ме за брадичката и ме накара да го погледна в очите. Не посмях, знаех кой е и колко е опасен. Тогава ми рече „Хубави, очи имаш, Сребро, кротки като на кобила. Харесваш ми“. Затворих очи да не ги гледа. Пусна ме. Обърнах се и тръгнах. Той ме плесна по дупето. Затичах се към вкъщи и се разплаках.

Спомена още ми държеше влага.

– Пуснаха ме, защото обещах да се откажа от тебе. До седмица праща хората си да те вземат – стисна клепачи и вдигна глава.

– Няма да му стана ханъма, по-скоро бих умряла. Как си могъл… – разтърсих раменете му. Очите ми се насълзиха. Донка се подсмихваше.

– Той и тебе иска, Донке – повиших глас.

– Няма с пръст да ме пипне – веселието се оттичаше. Стискаше ножа.

– Колко си наивна – поклатих глава. Не беше наивна, бе борбена и храбра, кръвта ѝ кипеше като че огън течеше във вените ѝ.

– Ха е посмял, ха съм го утрепала – съсече въздуха с ножа. И двамата луди, Боже опази!

– Как? Той е едър, силен, въоръжен и не ходи без охрана. Апостол не можа, ти ли…

– Ще му отрежа ръцете ако ме пипне, краката ако ритне и главата ако ми проговори. – Все още се усмихваше. Веселие или лудешки пламък блестеше в очите ѝ. 

– Да му скроим капан – Апостол подхвърли.

– Някой трябва да доведе агата сам. Другото е лесно – Донка прокарваше пръст по острието. Говореше сякаш е проста работа. Аз изтръпвах от ужас само при мисълта. Ами ако нещо се обърка, ако умрем? По-добре, мъртва отколкото в ръцете на Реджо. Тази агония трябваше да спре. Не само за мене, а за всички жени в това село, дето не смееха носа си да покажат навън заради Реджо. Повече няма да се крия като тях. Няма друг начин, повтарях си. Грях ще извърша, да ми прости Бог.

– Майка ми, тя ще го доведе. Ще каже да дойде сам да ни вземе, че сме съгласни да му станем ханъми, а после… – гласът ми се пречупи. Дори не можех да го изрека. Сякаш някой ще ме чуе и издаде на агата.

Донка постави длани на раменете ми и стисна:

– Сребро, иди ти при нея – каза със заповеден тон. 

– Нека само Апостол да се оправи… – предложих. Сега като се решихме, се нуждаех от време. Време да му се порадвам, ако ще мрем. Той хвана дланта ми за кураж.

На третия ден отидох при майка ми. Заръчах ѝ да подмами Реджо. Тя склони. Дори не трепна. Целуна ме по челото. Не сдържах сълзите си. Плаках в скута ѝ като дете, благодарих ѝ и се прибрах вкъщи при мъжа си и етървата. Казах им, че е съгласна да ни помогне и се простих с тях. 

Събрах си багажа и се нанесох в майчиния дом. Пуснахме слух, че Апостол ме е изгонил. Следващите дни ми бяха като в мъгла. Знаех плана наизуст. Щом главорезите му дойдоха да я заплашат да ни даде, майка отиде при Реджеп. Рискуваше много, и за нейния живот се тревожех. Прекарах деня в молитви. Майка се върна с усмивка на уста, жива и здрава. Хвърлих се в обятията ѝ. Проклетникът дори не се усъмнил, че го кара да идва тайно да ни вземе. На другия ден щял да дойде за двете ни с Донка. 

На следващия ден се заехме да изчистим стаята за убийството, подготвяхме я сякаш празник иде. Денят, в който се отървем от Джелеп Реджо, ще е празник за цялото село. Опитвах се да не мисля за последиците. Вече дори не плачех. Нямаше да съжалявам. Нямаше да се примиря. Достатъчно изстрадахме заради агата. 

Мъжът ми и Донка дойдоха. Когато я видях, ахнах. Беше нагиздена и натъкмена. Не ѝ харесваше да се труфи, но поводът го изискваше. В тъмните ѝ очи се четеше веселие, но и свирепостта на хищник. Преговорихме всичко за последно. Носеха пиралка, въже, тесла и кама. Скрихме оръжията на близко място. Апостол се притаи в съседната стая и зачакахме.

Привечер някой похлопа. Майка ми излезе. Сърцето ми се стегна. Тежките стъпки на Реджо като тътен ми се сториха. Донка се усмихна широко и стана. Последвах примера ѝ. Джелеп ме огледа от глава до пети. Изчервих се и сведох поглед. Той се засмя и се хвана за шкембето, което напираше под скъпите одежди. Сплетох пръсти да не се хвърля към него и да го удуша. Търпение, още малко, повтарях си. Погледът на Донка бе залепен за пушката и револвера му. Избягвах да гледам натам. Преструвах се на скромна и засрамена, но вътрешно горях от гняв. 

– Заповядайте, седнете, не стойте прав. Това все пак ще става ваш втори дом – посочих му столчето с гръб към съседната стая, което изскърца под тежестта на турчина щом седна. Борех се да не извикам Апостол на мига. Още агата е въоръжен. Той избърса потта от челото си и въздъхна:

– Каква жега, дори вечер е горещо като в пъкъла – премляска и погледна към майка ми. 

 – Отивам за кафе и сладко – пъргаво излезе тя и затвори вратата. Останахме сами. 

– Какво сте се умълчали, хайде по-весело, сватба ще вдигаме я. Я ми изпейте нещо да ви послушам – потърка длани агата. Гърлото ме стягаше като с примка. Репликите ми излетяха от главата. Само клетви ми идваха наум. Прехапах език. 

– Пушкалата не ти трябват, освен ако не се боиш от две жени – подсмихна се Донка. Гледаше го в очите без да мигне.

Зяпаше я като хипнотизиран. Посегна към оръжията, висящи на колана му, бавно. Аз разширих очи. Извади ги. Ей сега ще ни гръмне, умът ми крещеше. Постави ги на синията настрана. Задържа дланта си върху тях. Галеше ги като питомци. Само още малко…

– Ако така ще ми мълчите, да ставаме и да вървим – сви рамене агата и се приведе напред, отпуснал длани в скута си. 

– Чакай, ами кафето? – изписках. Вратата се отвори. Апостол влетя, уви въжето около Реджо и го събори на земята. Въжето се впиваше в гърлото му и придържаше ръцете му прибрани до тялото. Агата взе да рита във въздуха. Мяташе се като риба на сухо. Лицето му почервеня. Отвори уста, но излезе пръхтене. Едрият турчин беше силен и Апостол трудно го удържаше със слабоватата си осанка. Опитваше се да се надигне. Мъжът ми го възседна като кон и стискаше здраво въжето. Донка приближи с наперена походка на войвода. Въртеше теслата в ръцете си. Очите на Реджо заплашиха да изскочат от орбитите, щом я видя. Допълзях до нея. Агата се мяташе и молеше за милост. Тя поклати глава. Апостол се извърна към мен да ми каже нещо, и загуби контрол над въжето. Тогава Реджо си пое дълбоко дъх и взе да вика за помощ. Озърнах се, чуха се стъпки отвън. Турците!

Тогава чух гласа на майка ми. Поде енергична и весела песен, която пеехме по седенките. Виковете на агата преляха във виене, но песента ги заглушаваше. Това ми вдъхна кураж. Джелеп Реджо не беше непобедим. Допълзях с пиралката в ръка. Донка седна на глезените му. Забухах по краката му със всички сили. Костите пращяха. Пред очите ми танцуваха червени петна от гняв. Крещях и удрях. Умоляваше ме и плачеше със сълзи. Всяка задявка, всяка заплаха и неправда преминаваха през ума ми и ми даваха устрем и сили. Когато се уморих, се отдръпнах. Свих се на кълбо и заплаках. Апостол разхлаби въжето и заби камата във врата на агата сякаш колеше прасе. Кръвта шурна. Нямаше повече да вика. 

Донка премина към ръцете. Лицето ѝ беше безизразно. Действаше хладнокръвно. Гледах я как разчлени трупа. Последна отряза главата. Изпълни заканата си. 

Накрая събра парчетата в чували. Завлякохме ги до гробището на църквата. Скрихме останките в стар гроб и се прибрахме. Следите от убийството бяха заличени. Уморени си легнахме да спим. Тази нощ спах като бебе, по-спокойна от всякога, сгушена при мъжа ми. Ала спокойствието ни беше краткотрайно.

Щом Реджо изчезна, започна разследване и арести. Почти всички българи в селото бяха задържани. Трупът бе открит лесно, до няколко дни миризмата от разложение се стелеше из селото. Проклети жеги, и от пъкъла Реджо ни вреди, мислех си наум, когато бягахме в съседното село. Властите искаха убиец и нямаше да се спрат пред нищо. Отново живеех в страх. Примирах от ужас при всеки шум. Апостол напразно се опитваше да ме успокои. Настояваше да го изоставим и да бягаме. Не го пусках никъде. Не се отделях от него. Една заран мястото на леглото до мен пак беше празно. Донка се обличаше. На масата чакаха торба провизии. Мъжа ми пак седеше край масата.

– Какво става? – дръпнах Донка настрани. 

– Бягаме – отвърна ми тя. Апостол мълчеше. Дрехите ми ме чакаха сгънати, взех да се обличам. 

– Пратих писмо до валията, че сам съм убил Джелеп Реджо. Другите заловени са пуснати – гласът му беше тих. Имах лошо предчувствие.

– А майка ми? – закрих уста с длан. Дано да е добре.

–  Петра и братята ти са осъдени на 10 години затвор. Хванали са ги –Донка ме задърпа. Дори не можех да изплача мъката си. Тръгнах с тях в транс. Сърцето ми все по-лудешки биеше. Тичахме хванати за ръка с Апостол към гората.

Укривахме се в с. Метимер, после се срещнахме със Славейко Арсов, войводата от вътрешната македоно-одринска революционна организация, който ни прие в четата си.

Така с етърва ми, Донка Ушлинова, станахме първите жени – комитки и се включихме в борбата срещу турците в Македония.

*пиралка – дървена бухалка за пране

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 56, май, 2026