Радина Ангелова – Контрол

Контрол

Едно дете си имаха Златка и Дичо. Ама работливо, послушно, умно, роднините все го хвалеха, а родителите...все недоволни. Сякаш треска имаха в очите да видят какво е ангелче. Че лъчезарно, с трапчинка на едната буза като се усмихне. Ама все по-рядко се усмихваше. Едно такова русичко, с къдрици, обло личице, пъстри очички и дълги мигли на клепките. Като запърха с тях, сякаш пеперуди се разлитаха, голям чар имаше, а не минаваше пред родителите. Все му отказваха лакомство, не му дават да играе, да излиза с приятели, все тука при тях да е да им помага. И разправяха в каква тежест им е, а другите само се подсмихваха и кимаха. Слепи! Миси това, Миси онова. Миси порасна и на училище тръгна. Не я оставяха да си рисува. Една радост имаше и ѝ я отнемаха.

Баща ѝ се прибра от работа. Подсвиркваше си. Обядът се печеше във фурната. Той надникна и се усмихна от приятния аромат. А Миси си оцветяваше рисунката. Щеше да участва в конкурс, а боичките ѝ свършваха. Вдигна умолителен поглед към баща си. А Дичо седеше на дивана преметнал крак, като отгръщаше страниците на вестника, хич не ѝ обръщаше внимание. Това обичаше да прави, да чете клюките. Ей го, върти ходило, играе си с чехъла. По едно време си припомни за Миси.

– Миси, очакваме гости довечера! Дядо ти ще дойде. Бъди така добра да почистиш, искам всичко да свети – махна с ръка. Протегна се и щипна момичето по бузата. Миси се стъписа. Очите ѝ се насълзиха. Брадичката потрепери. Да чисти? В последния ден от срока за конкурса? Не, нямаше да стане. И като запърха с мигли, пак се усмихна.

– Добре, тате, но след като ми дадеш парички за боички – вдигна рисунката да покаже бледите черти с четката. Съсипваше я. Картонът се завалваше. Няма начин да продължи така. Баща ѝ стисна устни. Помълча малко, та бръкна в джоба си. Миси потърка длани.

– Та-да! – баща ѝ обърна джоба си. Беше празен. Винаги се шегуваше така. Помилва я по главата и я подкани – Хайде, хайде, бягай да чистиш. Че майка ти ще се прибере.

– Ти ли ще наглеждаш фурната? – присви очи детето. Какъвто е разсеян. Пилешкото с картофи, щеше да изгори. Два часа си игра да го приготвя, по заръка на майка си. Която вместо да ѝ помогне, отиде на фризьор! Кога ще рисува, кога! Въздъхна и подбели очи. Взе метлата. Измете. Дичо само вдигаше крака. Изми прозорците. Спусна щорите. Баща ѝ изсумтя, но нищо не каза. Наля си вода и препарат и подпря стирката на стената. Миси ту надничаше фурната, ту бъркаше из шкафа да прибира сухите съдове. Дичо се мръщеше от дрънченето. Не обичаше да сноват напред назад други хора из стаята. Крадяха му вниманието. Накрая изпъшка, смачка вестника и го метна настрани. Направи знак на Миси да се приближи и се приведе назад. Миси хапеше устна и криеше ръце зад гърба си.
– Е, какво сега, ще се наказваме ли? – вдигна вежди той.

– Искам боички! – измоли се тя.

– Няма!
– Има! – тропна с крак момичето. И показа какво криеше зад себе си. Нож! Онзи с който обезкостяваше пилешкото. Баща ѝ разщири очи. Не успя да извика. Миси му преряза гърлото. Пребърка джобовете му. Откри пет лева. Старателно си изми ръцете. Покри баща си с едно одеяло, да прикрие кръвта. Обу си прокъсаните сандали и изприпка до книжарницата. Само как се радваше на придобивката си.

Бързо се прибра. От трупа се бе образувала локвичка на пода. Вече можеше да го измие.

И продължи да рисува. По някое време майка ѝ се прибра от фризьора. Имаше нова прическа – червена. Никак не ѝ подхождаше. Беше едра жена, червендалеста. Потърка длани, а после корема си. Надникна във фурната и изрева:

– Миси! Пилешкото е изгоряло! Какво ще ядем сега?

Детето се присви. Толкова труд за нищо. Как можа да забрави. Имаше си по-належащи неща.
Златка взе ръкохватките и сложи тавата в мивката. Накисна изгорялото със студена вода.
– Ей, сега, искам да го измиеш! Веднага! – размаха ѝ пръст. Чак тогава видя мъжа си.
– Тоя пак е заспал на дивана, серсемин. Аз му се контя...
Момичето побърза да я изведе от стаята и затвори вратата. Запретна ръкави. От спалнята се чу телевизора. Идеално! Детето се върна към рисунката си. Не щеш ли Златка по някое време надникна през вратата да я провери.

– Миси, защо не си измила тавата? – кресна ѝ.

Момичето чоплеше нокът свело глава.

– Рисувах – забърса изцапани длани в роклята си. Майка ѝ мразеше този неин навик.

– Имаш десет минути да я измиеш или никога повече няма да рисуваш – закани се жената.

– След малко – Миси измънка. Привършваше с рисунката.

– Как така? Миеш чиниите веднага – Златка ѝ обърна гръб надвесена над мивката. Чоплеше изгорялото и го хвърляше в коша за боклук – а после и пода, че оставих стъпки – погледна я през рамо.

– Добре – Момичето закима. Грабна ножа и старателно го изми. Доближи се до жената и я наръга в кръста, а после в сърцето. Тя се свлече по шкафа.

– Е, сега и шкафа трябва да мия – зацъка с език – Че и дядо ще идва...

Забърса отново кървави длани в роклята си. Довърши на спокойствие рисунката си, а после отиде да я изпрати.
...

– Нямаше го детето вкъщи, господин полицай, не знам кой ги е убил, аз съм дядо му!

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 54, ноември, 2025