Анабела Крумова – Повелителят на трохите
Страх и омраза обладават София. Животът прилича на щастие. Повелителят на трохите трепери пред усмивката на Анабела Крумова.
Александър Арнаудов
Повелителят на трохите
някога много си приличаме
след това по-малко, но когато
се запиваше в ръцете ми
животът приличаше на щастие
облак мълчаливо ни преследваше
рисуваше телата ни по пряката
ние правехме каквото искаме - понякога
наистина приличахме на влюбени
но дъжда изтече през косите ти
и върна помежду ни въздуха
неестествено, в такива случаи
усмивката е малко стъклена
естествено, в такива случаи
усмивката е..малко стъклена
посредствено - не търся хората
не откривам тяхното очарование
изплаквам болката си и потъвам
като за последно в скрито отчаяние
мога да разплача рисунките, птиците и
пясъка, но
докога ще ни сближава болката?
и много ли е трудно да си истинска?
сега ще се усмихна някак си
усмивката ми ще е малко счупена
бясно ще питам и безскрупулно -
наистина ли беше влюбена
или душата ти напомняше на щастие?
Тогава ще пренапиша нежелано
най-тронливото стихотворение,
най-тъжното… като тебе тъжно.
И толкова далечно като теб.
истините са неотчуждаеми
всичко
е
наред
отведи ме към поредна бездна
там ще бъда пак превзет поет
ти пак ще си любимата ми тежест
вест не ща от никой друг
ни от миналото - ни от прелестната тленност
щом лятото почука три пъти напук
си спомни за ревността ми безнадеждна
потърси ме там, където беше тук
но ще съм изчезнал като нощ беззвездна
реалността превърна ни в безгласен звук
отне по детски нарисувана надежда -
отдясно слънцето усмихва се като бурсук
отсреща къща в цвете се оглежда
облакът запътва се на юг
котката разплита прежда
всичко
е
наред
сънят от рими се поврежда
подаряваме си думи от лед
времето повдига вежда
всичко
е
наред
истините са неотчуждаеми
даваме душите си за смет
с парите плащаме
за стените си наеми
с т р а х и о м р а з а в с о ф и я
ще дойда в съня ти
като дълго чакан и
притискан гостенин
на дивана ще приседна
ще си сипя отлежало уиски
ще пуша по цигара
и ще тръгна, но не ме мисли
ще бъда в бара на квартала
ще разливам на пияници и миски
ще ги карам да блуждаят
да се заблуждават
че са специални
че са близки
очакванията ще давя в евтин лед
и пресолени, рециклирани сълзи
ще им чета поезия - не моя
ще угоя душите им с огризки
за мен не искам да се притесняваш
казах ти, не са вишистки
мисля, че е време да си лягаш
а сутринта ще е каквато е била преди:
ти за работа ще закъсняваш
аз илюзорно ще
присядам на леглото ти
ще се явявам само в сънища
напразно да запълвам празнини
ако в съня си някога ме видиш пак
погледни ме
и ме подмини
след мен по детски с крак
затрий пясъчните ми следи
завий се през глава
и сутринта ще е каквато е била преди.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 54, ноември, 2025
