Петър Канев - Приказка за Преображението

Приказката, която ви споделям е своеобразна (шантава) покана за премиерата на книгата ми „Явлението на Димитър Воев. Преображение на края на света“ (изд. Парадокс, с подкрепата на Национален фонд Култура), която ще се състои този Димитровден – 26 октомври 2026 г. в Културен център „Вход Б“ на ул. Бистрица 2 (до площад Македония, при бул. Христо Ботев). 

Петър Канев

Приказка за Преображението на момчето Яйце и за Културния храм в омагьосаното царство на ръба на света. 

Сред спомените на вятъра се носи тази тъжна балада. Седни на коляното ми и слушай... Докато ти разказвам тук, пред вратите на Замъка, ти ще заченеш моя плод, плодът на мъката.

Време е за начало.

Приказката има предистория. Някога, много отдавна, отдавна, когато годините бяха тъмни и буйни, сред другите културни и интелигентни животни, които отглеждат, обучават, възпитават и обичат децата си, се родило едно чудно създание. По-късно потомците му го нарекли хоминид. То било вълшебно. Оказало се, че може да измисля светове. На пръв поглед те не съществували другаде, освен в сърцето и душата и мечтите му. Но един ден то си поставило наглед невъзможна цел – решило да сподели своите светове с другите хоминиди, за да могат всички те да се докоснат заедно в бленувани страни. Създанието хоминид имало и несъкрушим дух, неподозирана упоритост, шантава изобретателност и било извънредно голям инат. То не се отказало от целта си и след безброй много опити се научило да разказва и да рисува световете, които раждало вътре в себе си, така че те започнали да пристигат до другите му себеподобни и ги озарявали вътрешно с невидима, неземна светлина. Преобразените от приказките му хоминиди потрили чела с длани и започнали да претворяват мечтите си вътре в този свят с изобретяване на все по-сложни машини и технологии. Започнали да си строят специални жилища, наречени къщи и домове, които устоявали с векове и до които влагата, студът и зверовете не достигали. Скоро нямало нужда и да ги напускат, за да си търсят прехрана, защото почти престанали да ловуват, а започнали да отглеждат храната си вкъщи в градини и обори, в които одомашнили растения и животни. Постепенно изнамерили и изключително сложни технологии – например как да си правят дрехи и храна от треви – разтягали влакна на специални машини, наречени станове и смилали семена вкъщи с механизми, наречени воденици и фурни. В огнищата си печали и чудно вълшебни глинени предмети, делви, играчки и фигурки, изобразяващи невидими духове, а в един момент започнали да разтапят в тях и блестящи като слънцето и звездите камъни, наречени метали и да си правят с тях огърлици, пръстени, обеци и нагръдници. Започнали да ги разменят и със съседите си за бои, кожи, седеф, руда, риба, мас, сол, мед, зехтин и други стоки и за това пътували със специални талиги на въртящи се колелета – през девет планини в десета.  Започнали и да пресмятат и да си отбелязват сложните сметки и послания с изобретени от тях вълшебни рисунки, наречени знаци. Те вече можели  да изпращат тези сякаш говорещи знаци и като писма на далечни разстояния, включително и по въздуха, привързани за крачето на дресирана птица, или пък в натоварени ладии по реки и морета. Така за няколко поколения хоминидите се видоизменили – преобразили се. Нарекли децата си човеци, защото те придобивали все по-човешки вид – звярът в тях отстъпил мястото си на мечтателя да политне в небето с криле, а страхът и агресията се сменили с разбирателство и сладкодумие, с песни, музика и танци. Войната за тях се превърнала в бедствие, защото отнемала шанса на децата им да оживеят – съсипвала насажденията им и поразявала живота на любимите им животни в стадата им. Така първите деца човешки открили и най-смайващото човешко изобретение – мирът. Той им донесъл благоденствието да мечтаят и отвъд смъртта да запазят личността си, мислите, чувствата си, спомените, опита, откритията, прозренията и преживяванията си като живи за правнуците им и за поколенията след тях. Това станало, когато те започнали да ги записват и със специални символи по камъни, платове, кожи и глинени плочки – изобретили как да обезсмъртят невидимото в себе си във вълшебна Книга на живота им. А книгохранилищата им позволили да разработят и много сложна организация на клановете им, наречена с думите: администрация, град, държава и цивилизация. Оградили я със стени. И там, изолирани и отчуждени в стаичките си като в килии, градските обитатели станали и пишещи и четящи света цивилизовани същества.  „Отдавна, когато хората по-добре разбираха вятъра и дъжда…“ докато цивилизованите същества създавали царствата на цивилизациите – горките те, не знаели какво вършат… Защото царствата им цивилизации веднага се омагьосали. В тях повечето от горките хоминиди загубили човешкия си вид. Само някои от тях го запазили, но те всъщност били родени да са птици…

И ето от тук започва приказката ни за Замъка Софе в прокълнатото царство На-ръ-бъ, в което живеят омагьосани хора-свине, хора-овци, хора-кучета и птици, които са хора по вид. 

Историята на това проклятие е следната. Някога имало една много пагубна война по цялата Земя. Тя траяла едва няколко лета, но все повече застрашавала да унищожи до последното дете всички омагьосани цивилизовани хоминиди. Затова най-изкусните магесници и най-злите хора-псета от най-могъщите им царства се събрали на съвет да решат с каква новаторска черна магия да попречат на цивилизациите по земята да се самоунищожат. На заседанието те решили следното: първо да превърнат повечето цивилизовани човеци в овце за стригане и доене, а останалите – в малко на брой прасета (за пържоли) и в още по-малобройни кучата, които да ръмжат на стадото и да го водят на паша и после обратно към кочината и в обора. Обаче имало опасност, ако омагьосаните излязат от загражденията на прокълнатите си стада и особено тръгнат ли на път, някои от тях отново можело да възвърнат човешкия си вид и да престанат да приличат на скотове и да се държат като овце. Затова злите хора-псета и черните заклинатели в съвета си се договорили да омагьосат новосъздадените световни стопанства от хора-овце и с огради от невидима желязна завеса, която превърнатите в добитък хоминиди да не могат да преминават без виза. Речено – сторено: забъркали черната магия. 

Но както става често с магиите, вече забъркана, тя се и объркала. 

Очевидци разправят, че, тъкмо когато магесниците вече подписвали заклинанието си, от небето се появил загадъчен и силен слънчев лъч, а всички облаци около него заприличали на грамадни огнени птици. Този слънчев лъч объркал магията им непредвидимо. Той достигнал и до мъничкото царство На-ръ-бъ и влязъл чак в кучкарника на кръвожадните му окупатори царедворци – хора-хрътки, дресирани по това време от едно ловко и хитро човекопрасе, дошло от село, което се мислело за царски потомък. То се наричало Тарикатче Живо Тодар. Лъчът опърлил свинските му уши и опашка, заслепил малките му хитри очички, заблестял като в огледало в темето и шкембето му и така то станало новият цар на държавицата На-ръ-бъ, а отразената в телесата му светлина озарила близко стоящите магесани хоминиди в страната му и вместо в овце ги превърнала в свинечовеци – тарикатчета. Те моментално навлекли анцузи и започнали да грухтят из градовете и да се отдават на всеядни наслади. Превърнали всичко около себе си в кочини с помийни ями с тарикатлъка си. Тях цар Живо Тодар много много не ги закачал, защото му били себеподобни. Само от време на време поизпържвал по някое и друго прасе тарикатче на пържола, ако много прекали с това къде си вре носодзурлата; или пък просто така – за спорта; или пък – за да си го хрусне с ловната дружинка от другари, наречени свинки-цекатчета. Защото, трябва да знаете, че прасетата, когато озверят, започват да се ядат и едни други. 

Добре, ама слънчевият лъч се отразил също и в пяната и в лигите, които течели от оголените зъби на бесните и настървени човекохрътки сред кабинетите им на царедворци и сред залите за банкети в кучкарника им. Сиянието, отразено от хищническите им челюсти на господари и пъдари се понесло над цялата държавица На-ръ-бъ и не щеш ли – какво да стане: почти всички човекоовце в стадата зад желязната завеса на главния замък Софе тутакси се превърнали в човекокучета. Погледнало ги върховното прасе цар Живо Тодар, чуло ги как лаят и се зачудило – що за стадо ще е това – вместо от много овце с малко псета – пфу – да вземе та да се окаже все от кучета и с твърде малко добитък. 

Вярно казват, че царят на На-ръ-бъ бил магесан да не може да се представя пред стадата и псетата си като техен касапин и господар, а да им казва, че е техен благодетел и прасе от народа. Но пък и те всички знаели, че си е цар, само нямали право да го излайват това знание гласно. Наясно били кое никога не-бива-да-се-назовава и какво точно трябва се лае, да се грухти и да се блее, все едно, че е истина. Разбирали се по между си за правилата на блъфовете в играта със споделено мълчание. Така че по силата на безмълвно споразумение с погрешно омагьосаните си поданици човекопрасето цар Живо Тодар решило следното: цялото население от кучечовеци, нищо че са си очевидно псета, трябвало навсякъде да се представят за овце и никога да не казват пред никого, че са всъщност кучета. Речено – сторено. Обаче как се стрижат и доят кучата и какво да го правиш такова куче стадо, маскирано на овче, та да имаш в хоремага и пържоли за прехрана? По време на заседание в централната кочина бейовете прасета и бесни псета от целият държавен съвет си блъскали главите в този въпрос с ръмжене и с квичене. Тогава на царедворците озверели хрътки им хрумнало следното – да си направят ферма за кучешко месо. Чудесна идея – преобърнали цялата държавица в парник зад желязна завеса, в който вместо зеленчук отглеждали хорско стадо от кучета. Под похлупака на парниковия живот в замъка Софе кучета трябвало да надзирават кучета, кучета да водят кучета в кланицата, кучета да пържат кучета на пържоли и всички кучета да се прехранват само с други кучета, но на всякъде и пред всички да твърдят, че всъщност са овце, а кокалите, които оглозгват са свежа салатка с мъничко свинско за след ракията… Идеята бързо дала резултат в оглушително безмълвие, подобно на хладно цвърчене. А споделеното мълчание, което много скоро всички вече знаели какво означава точно, гласяло: което и псе в парниковата ферма На-ръ-бъ се издаде с нещо, че не е овца, а всъщност е куче, ако се изпусне да си го каже на себе си или на другите или пък ако вземе да излае, вместо да изблее, лошо му се пише – моментално заминава в кланицата, за да бъде разфасовано. 

Разбира се, човекокучетата са интелигентни животни и бързо се ориентирали как да се държат в кучешкото стадо в парника – държава. Те успешно се адаптирали в няколко породи – кучата-скотове, хрътки, бесни кучета и породисти тарикатчета – последните угояват, донасят и сготвят другите кучета в кухните на фермата за кучета, за да им вземат кокалите и да си ги складират в откраднати с измама кучешки колиби и вертепи, наречени шик вили. Постепенно се оформила и малобройна група от нощни кучета, които на залез слънце си слагали на гърба ципести платна от хвърчила и с тях вечер прелитали от терен на терен като прилепи. Наивно си мечтаели, че ще могат да прехвърчат така и над парника, и над желязната завеса зад границата на фермата. А някои по-хитри от скотовете човекопсета дори започнали да се представят за човекопрасета, вместо за човекоовци. Но не това е главното… 

Важното е какво се случило с другата част от слънчевия лъч, който объркал черната магия като попаднал и директно в умовете и сърцата и на истински цивилизовани хоминиди с човешки вид – по вид все още човеци. Озарени под горящите облаци с формата на грамадански орли, те се попипали по плешките и открили, че там са им израснали сияйни криле. Опитали се после и да се докоснат по устните си, тъй като се зачудили защо не могат да произнесат гласно удивлението си. И с изненада установили, че вече нямат усти, а вместо тях са им израснали яки клюнове. Били се превърнали в човекоптици! Съдбата им от там нататък станала нерадостна и трудна, защото щом някой разберял, че са пернати същества, моментално ги набучвал на шиш, за да ги продаде – като пилета на грил на частния пазар; или пък ги набутвали в държавния общ казан за пилешка курбан чорба за свинските и кучешките банкети. Ето защо крилатите същества били принудени да крият, че могат да летят. За по-сигурно те започнали и да се маскират и да се преструват – или на човекопрасета тарикатчета, или на човекокучета, които се правят, че са чоекоовце. Някои от хората-птици обаче не можели да се дегизират достатъчно добре – крилете им били прекалено големи и твърде сияйни и винаги си личали из под маската на псе или прасе. Чудели се какво друго да направят, за да оцелеят – и ето че най-накрая го измислили. Отдавало им се да се дегизират като хора по вид, така че да не им личат крилата и човките, а да приличат на гърбици и намордници.  Да се представят с човешки вид им се получавало и доста по-лесно, защото и без това наполовина били хора. Разбира се, хич не било добре да имаш човешки вид в страната – парникова ферма за човекокучета и кочина за човекопрасета тарикатчета. Навсякъде хората-птици ги подигравали и изолирали заради човешкия образ, защото не се вписвали във фермата и нямало как да бъдат в нея „от нашите“. Да имаш човешки вид в царството – парник На-ръ-бъ било подобно на това все едно да си извънземно. Но все пак било по-добре за пернатите така, защото с човешките си гърбици и намордници успявали да укрият, че могат да летят и да пеят, а това било жизнено важно, тъй като само ако някой пес разберял, че имат криле и че могат да чуруликат, моментално хората-птици щели да завършат сготвени на пилешка супа в общия казан за банкета на куче-партията, а пък дечицата им яйца щели да бъдат разбити на омлети. А пък най-интересното и най-забележителното е, че тъкмо от яйчицата на тези омагьосано-размагьосани хора-птици понякога в тайните им гнезда се излюпвали и говорящи пилета – екзотични папагали ара и гарвани гробари… Така започва и нашата история.

Разбира се, че приказката започва всъщност така:

В един древен ръкопис, който е намерен в пещера някъде в Юдея пише: 

„От яйцето на светата птица, голяма колкото слънцето, ще се излюпят … и ще сложат началото на новото човечество. Те пол ще имат, но няма да го познават и използват, защото друго ще е тяхното значение. Всички достойни ще бъдат техни деца, защото деца те няма да имат. Имената им са... Те ще бъдат птици, но никой няма да знае, защото ще са хора по вид. Само един ще ги познае и ще иска да ги погуби...“ 

Тук ръкописът свършва. Жалко.

Но имайте предвид:

Приказката завършва може би така:

Ветрове докарваха черни дъждове. Отнасяха портите на къщите. Срутваха комините и ги запокитваха върху покривите. … Една нощ, когато черният дъжд дойде със силен вятър, който изкърти много порти и събори много комини, дъщерята на богатия човек заспа дълбоко. На сутринта никой не можа да я събуди. Черният дъжд и силният вятър вилняха през целия ден, а девойката продължаваше дълбоко да спи. Дойдоха с музика и цветя мъже и жени, момчета и момичета – нейни приятели. Те пееха песни и я викаха, но тя продължаваше да спи. Ръцете ѝ лежаха на гърдите – лявата върху дясната – също като буквата „Хъ“. Минаха още два дни, пет дни, шест-седем дни. През цялото време черният дъжд и силният вятър не спряха, а дъщерята на заможния човек не се събуди, нито усети уханието на цветя, нито видя приятелите си, които пееха и я викаха. … Облякоха заспалата девойка в рокля от синьо сребро. … След туй я положиха в сребърния ковчег. Меки ръкавици от синьо сребро покриваха кръстосаните ѝ ръце – лявата върху дясната – като буквата „Хъ“…

Цялата работа е в това, че макар че не се виждали през нощта, необичайният слънчев лъч и облаците с форма на гигантски птици над държавицата На-ръ-бъ много дълго време не изчезвали, а напротив – все повече светели. Веднъж, озарени от тях, двойка странни човекоптици решили да свият общо гнездо и да си отгледат в него деца-яйца. Но първото им яйце се получило необикновено – имало тъмни очи, кръгли клепачи и ненормално дълги мигли – почти като ветрила. Кой може да каже защо се е случило така… Разправят, че още докато майка му го снасяла над него застанал ослепителен като пожар облак с формата на сияещ огромен орел. Наоколо закръжили кълбовидни статични токове като ореоли. А вече святкащият в мълнии облак сякаш изсипал цялата си светлина и мрак върху бялата черупчица в гнездото. Това сигурно изобщо не е било вярно, а мълвата го е преувеличила и разкрасила заради по-късно измислени митове. Факт е обаче, че яйцето имало много дълги мигли наистина, а черупката му била фосфоресциращо бяла – също като булчинска рокля. Представете си яйце с дълги мигли и със сватбена рокля, а и на всичкото отгоре при това то било и момче – как пък няма да е странно! Но още по-странното било, че насред потропванията и пиукането вътре в яйцето сякаш се дочувал и съвсем тих, но хипнотизиращ човешки гласец! 

„Нима съм снесла на света говоряща птица? – помислила си майка му – Дали ще се излюпи папагалче или пък гардже, или може би някаква съвсем друга странна птица, все още непозната на света?“

А бащата го поел в крилете си, почукал го нежно с клюна си и кимнал одобрително с гордост. Двамата родители се прегърнали в този момент, спогледали се и кръстили с очи снесената в гнездото необикновена рожба  с име: Момчето Яйце. А имената на родителите човекоптици са Еона и Ян. 

Татко Ян, макар че от малък усвоил как да се преобразява в човек по вид, всъщност израснал като изоставено кутре. Тежката ситуация в селския кучкарник за бездомни псета, където бил настанен далеч от централните замъци на царството, го научила изключително добре да се спогажда с кучетата. Там той открил и една изоставена библиотека за кучечовеци и изчел всички книги по кинология, а след това и по кучешко инженерство. А тъй като бил енергичен и жизнелюбив, и находчив новатор, точно като първия хоминид, при това и с човешки вид, той много бързо се научил и сам да изобретява сложни машини и механизми, а и нещо повече – свои оригинални Идеи. А това станало възможно, тъй като изненадващо в изоставената селска библиотека той попаднал и на редки забравени книги, писани от хора-птици. Още с първите страници, които прочел от тях, усетил как крилата му се разтварят. Татко Ян още тогава бил необикновено надарен и само след три опита вече самостоятелно летял над калните провинциални пътища в царството На-ръ-бъ. Кацал ту в цехове, ту в заводи, ту в инженерни институти и навсякъде чудесно се разбирал с кучечовеците, които били затворени вътре. Така срещнал един ден и друга себеподобна му странна човекоптица. Тя се наричала Еона и била тежка и мълчалива, но погледът ѝ бил пронизващ като вятър. Рядко издавала звук, винаги премислен и построен така, че с кратко звучно чуруликане винаги заковавала точно истината. Тя никога не пиукала, за да каже лъжа, но понякога и непонятно се шегувала. Събрали се да си построят с нея тайно гнездо, а татко Ян впрегнал всичките си умения да се погажда с хрътки, за да може то да бъде в малко дворче с градинка в центъра на главния Замък на царството На-ръ-бъ. Прибрали в гнездото и бабата и дядото и родителите на Еона, а скоро след това тя снесла и обещание за бъдеща говореща човекоптица – Момчето Яйце. Татко Ян така се зарадвал и толкова го обикнал, че моментално се захванал да осигури безопасността му и хубавия му живот в парника зад желязната завеса, който бил всъщност ферма за кучета, предназначени за пържоли за господарите човекохрътки и човекопрасета. Но понеже управата в царството На-ръ-бъ си била същинска кочина, то там било възможно и за птица с вид на човек все пак да оцелее и дори, ако е много умна, да има късмета да живее добре и щастливо, да има гнездо, яйца и пилета, а понякога даже и тайно да лети в облаците. Тъкмо такъв крилат живот искал татко Ян и за Момчето Яйце. Затова и направил забележителни изобретения в кучето инженерство. Започнали да го канят да ги учи на тях срещу пачи-пари все повече чуждоземни прасехора и кучечовеци и в другите братски ферми извън родния парник и зад омагьосаната желязна завеса – по целия прокълнат бял свят. Така татко Ян се прочул и замогнал с уменията, гарантирал положението си на човек по вид сред човекохрътките и човекопрасетата и даже взел градина за лятно гнездо на ятото си в полите на близката планина. 

„Нима съм снесла на света говоряща птица? – продължавала да си мисли през туй време майката Еона – Дали ще се излюпи папагалче или пък гардже, или може би някаква съвсем друга странна птица, все още непозната на света?“

Оттук продължете разказа сами…

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 57, септември, 2026