Палми Ранчев - Отминалите дни

Търсим следи от живота в отминалите дни. Вечността е побягнал заек сред мишените на Палми Ранчев.
Александър Арнаудов

МАНХАТЪН, ПОЧТИ СЪБИТИЕ 

1.

Търся в отминалите дни 

следи от живот. 

Ще ги нарека с думи. 

Кръстник ще им стана.

Някакъв роднина. 

Или добър познат. 

Най-често съм насилник. 

Или недоволен съдник.

2. 

Времето или мигът, наречен 

„миг”, „година”, „вечност”, 

е побягнал заек. Скри се 

в процепа на хоризонта. 

В края на зелената поляна, 

по която още тичам. 

И остана само чувство. 

Детско пухче, полъх сив. 

Не безлично, а житейско сиво. 

Живо – от живота – сиво.

3. 

Нищо не откривам. 

Сигурно погрешна е посоката. 

Или мястото, където търся. 

Паметта ми не е чекмедже, 

нито шкаф, нацвъкан 

от безбройни дървеници. 

На надвиснало небе прилича. 

На играещо със всеки 

срещнат куче. В Сентрал парк. 

Значи и на парка също.

4. 

Помнех гаджето с кожуха. 

Приближи, попита ме, 

дали съм собственик на песа, 

приклекнал до крака ми.

Предполагаше от помощ 

някаква, че се нуждае. 

Прегърна кучето, с козина 

нашарена от хиляди 

случайности, притисна го 

към себе си. Не беше луда. 

Разбирах я, и не заплаках. 

Бях готов, като безпризорен 

пес да замра в ръцете й. 

Сигурен, че съм срещнал. 

Нея, търсената от години. 

Място: Ню Йорк, Пето авеню, 

началото на левия тротоар.

НЕ СЪМ 

Тиха музика – Арти Шоу,

самота – моята.

Любимата от години жена

и детето ми – няма ги.

Главата – натежала –

тежка от кратката нощ.

Душата – лека-лека –

ще полети. Заслушвам се

да чуя пърхането

на крила – с въздишка,

с усилие – изправям се.

Не политам – не е време.

Докато пия кафе,

забравям, че имам душа.

Не съм забравил -

понякога все още имам.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 57, септември, 2026