Нели Станева – Защо не мога да бъда феминистка
Сиви мъже обитават телевизора и кошмарите. Разхождаме се под радиоактивното слънце. Живеем в изкуствени мебели, кредити и пластмасови палми според биографията на Нели Станева.
Александър Арнаудов
Част от биография
Влюби се в напускането, в превозните средства,
управлявани от чужда ръка.
Обвърза се без много да мисли с усещането,
че не е нито тук, а кое се отнася за там?
Чувстваше се могъща сред прости неща:
как блести интелектът
пред току-що изваден от фурната хляб.
Позна гаденето, отвращението, страха: няколко семестъра
абстрактност, с лоши оценки, но без да повтаря.
В по-добрите дни бе убедена, че има решение
в невидимите чекмеджета на стаята,
където се събира кръвта и светлината
на граничните състояния.
Правилностите се редуваха,
но винаги имаше общ знаменател: една твърда ръка,
не нейната, рисуваща или не,
и беше светло или пък тъмно,
но желанието някак си все оцеляваше.
Така и не се научи да вярва обаче.
Говореше срамежливо за математика и генетика,
сервираше цялото си неразбиране, за да бъде преборена,
белите петна да станат рани в съзнанието,
за да се отдаде после изцяло,
да ги ближе с език на свободно животно.
Прекаляваше само заради жеста, кафето
пренаписваше сутрин следите ѝ
и тя го поздравяваше за смелостта
откъм скърцащото си безпокойство.
Ценните неща са малко по принцип,
но тя и малкото раздробяваше,
никой ден не бе пренебрегнат,
нищо не се и натрупа за следващи.
Живееше между другото, между планове и обяснения,
и помнеше само тези празни часове и минути,
застанала някъде, не толкова важно къде,
мълчаливото озарение в лицето на чудото,
което се стича по нея, по безграничното време.
Защо не мога да бъда феминистка
Най-вече защото е име като всички останали, но не това е най-важното.
Макар върху същото да паля цигара, да захапвам бутче от пуйка.
Не съм особено добре възпитана или тъкмо обратното.
Нямам особено желание да имам куче, нито зад мен да се влачат армии.
Понякога сама трябва да нося каишка. Порязвам се почти всекидневно с бръснач.
Справям се с всичко само заради вярата, че няма как да се справя.
Подозрителна съм към себеподобните, които си позволяват някакво мнение.
Нима не виждат колко красиво изтича дъждът във канавките?
Сигурността на кръговрата не е същото като мъжката постоянност.
Мъдростта
Сиви мъже в телевизора,
в стаите, в книгите
и най-вече в кошмарите.
Вън разкъсани мебели,
радиоактивно слънце,
кредити, изкуствени палми.
Едно крехко бастунче,
подпряло съзнанието ти,
търчи след трамвая.
Ти
не вярваш, че имаш влияние.
Автопортрет с къса коса
Виж това лице, което е избягало
от огледалото до входната врата.
За кратко появява се в прозорецa,
подобно слънчев лъч, прескочил
осемте минути с максимален пулс,
или в изпъкналата буза на лъжичка,
за да се разсее от ръцете ти,
докато келнерът ни носи бира.
Лице, което не расте, във всеки смисъл,
вярно куче на контура, формата
и важното. Дори разрошено и сънно
напомня стих, не вътрешния хаос,
не майка си, не всяка трета
и не изисква работа.
Лице, което прекроява дължината си,
лице без никакви очаквания.
Драскам по салфетката, която ще изхвърля:
виж това око на шията ми,
отворено сега за възможността
да вижда, а да примижват другите;
докосването се разпространява
по цялото незащитено тяло.
После изпивам на две глътки чашата,
която също нищичко не обещава.
Вафла
след много малко сън
в края на оранжев изгрев
в сгъвката на автогарата
в пъпчето на лятото
асфалтът диша тъмно
вибрират всички очертания
от дъното на раницата
претопена във обятията
на целофана
готова да изцапа пръстите
и устните които я желаят
крехка и изкуствена
длан за кофеиновото тяло
което пет минути след милувката ѝ
на неудобната седалка
в автобуса
ти ще припознаеш
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 56, май, 2026
