Митко Ламбов - В стаята на самотата

Вплитаме ръцете си и потъваме в тонове светлина. В стаята на самотата си говорим със смъртта и Митко Ламбов за провала на арогантния ден.

Александър Арнаудов

*

От носталгични съвпадения

вдигаш температура.

Кожата ти настръхва

и прозира

над стонове светлина.

Развълнувани от допира,

дълбините ти

поемат дъх.

Вплетени ръце

те възнасят

в интимно сияние.

Дочакай трепетно

нетленното отношение

на любимия ти,

позволи му

да излезе от твоя сън

без да те събуди,

за да те прегърне.

*

В стаята на самотата,

седнал върху томове

с трагедии на смъртта,

препрочитам живота,

написан от природата

за хора и богове,

а отвън ежедневието

прекършва клони

и тропа като варварин

по капаците на прозореца.

В стаята на самотата,

ужасен от парализиращо спокойствие,

сякаш съм измислен връх,

потънал в блуждаеща светлина,

все по - ясно виждам

спомена за красота

и двете лица на скалпела,

който прониква в старостта

и превръща детството в белег.

От стаята на самотата,

предизвиквам поречията

на безимените реки,

и за да се догоня, поемам

по пътеките на монолога,

но с белотата на снега

се топим над родната къща

на душата ми, и вдъхновени,

смъкваме бесилото

на отровния бръшлян.

О, предчувствие, играещо

над морето от балкани,

спри арогантния ден

на провала с непретопените

ми воля и вяра.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 55, март, 2026