Милен Пеев – Първичното

Убиваме, за да сме живи. Събираме се и се разделяме на дъното. Търсим решетките на страха в заблудите на Милен Пеев.

Александър Арнаудов

*

Убий ме за да съм жив,

отново и отново,

в упор в онази сутрин която е притихнала,

и изваждаща първичното,

от онзи зов,

който зове от дъното,

на миналото

и няма огледала,

отразяващи усмивката на съдбата,

която ни събира и разделя,

докато не опитаме от себе си,

всичко онова,

което ни остана,

без мисли и предразсъдъци,

да потъваме помежду си…

Онова

Онова което не си казахме,

е всичко,

останало,

като мислите ни,

между решетките,

на онова,

което спира всичко,

между заблудите

и сетивата,

на страха,

които ни спираха

да се докоснем,

преди да намерим,

онова,

което винаги търсим

*

Една призма,

между това което искаме

и онова което е между пръстите ни,

е времето,

което ни изсипва

между пустините,

Които са светлинните дни

От онези мигове,

които са останали

да си спомним,

кои сме били!

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 56, май, 2026