Мартин Томов – Зимно слънце

Сърцата спират по тротоарите. В очите си държим зимно слънце. Лиани пълзят от счупеното тяло на Мартин Томов.

Александър Арнаудов

Зимно слънце

На А.

Прибрала си ръката в джоба,

който беше пълен с обещания.

От другата страна на улицата

разлепват плакатите за кино --

хубави мъже задържат ти вратите

като рицари

най-вече късно нощем

под премигващите лампи

или твърде рано сутрин.

Колко често спират ни сърцата,

устните,

устремът на стъпките

по тротоарите…

Все пак сами
заедно мълвим
за сметището

с детската обувка,
гробище 

и касова бележка,
избледняла под оскъдните лъчи.

В очите си държим

отблясъци от зимното слънце --

като в беззвучен филм
едно момиче 

едва му се усмихва

сякаш то е милост.

И вече някога сме се заклели,

че най-голямото ни щастие

е да крачим по изсъхнали листа,
дори едва да стъпваме по тях.

Устните…

Устните са късен знак за обич

и за смърт.

Лианите
от инвазивни видове

някак змийски ще пълзят
дори след края
на счупените ни тела.

Неритмичните ни стъпки
незапомнини,
недосънувани,
недомечтани --

сякаш никога не са ехтяли.

А слънцето все пак ще грее 

почти истински безкрайно
през всички други зими
дошли някога след нас.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 56, май, 2026