Мартин Томов - Вино за Алкей
Формите се стичат по стените. Старицата е с обърнати очи. Събличаме крилата си и идваме в тленната планета на Мартин Томов.
Александър Арнаудов
вино за Алкей
Ти си вино за Алкей
младенеца на Вергилий
Симонета за Джулиано
дори кошмарите на Кафка
Формите се стичат по стените
но аз не мога да те имам
старица с обърнати очи
ти си като сняг през май
(да, някога това беше немислимо)
като революция
като Цезар в Русия
като Бенямин в Америка
като Платон отвъд Сицилия
като сърцето след човека
като страница в пещта
като кинолента в театър
като грим по огледало
съблякла си крилата докато си идвала насам
токовете счупени защото си танцувала сама
краката са сини защото си насилена
ръцете ти са скършени защото си ограбена
очите ти са черни защото си прогледнала
и не си избягала
познавам те защото си била с тях
правила си секс с мъртвите тела
монолог пред черепните им кутии
любила си ги зад спуснати завеси
за да ги убиеш вплела си крака
предъвкала си всичките им кости
и излязла си сама
бездетен труп с подут корем
сама
мадоната без младенеца
желая те както те са те желали
желая те като гола фуста в Авиньон
отпусната заспала дама с махмурлук
суха риба на брега
прозрачен облак на прозорец
искам да те имам но не зная как
да, искам да те имам
искам да те
искам
ти си тук
до мен
на етаж 21
на последния етаж
слънцето залязва
до мен
нека да се любим
тук
не ще настъпи следващия ден
тук нека да се любим
с завивки на глава
целувам те без тяло
прекършен старец с китара
нека да се любим
но нали сме на последния етаж
ще видим залеза оттук
нека да се любим
без писък ще завърши този ден
провлачено и незабележимо
като тленна планета
нека да се любим
тук
до мен
седнала си на перваза
държа те словом за ръката
готова си да скочиш
държа те
държа
Декември 3
„Понякога не вярваме във нищо. Особено през март.“
-- Елин Рахнев
Понякога вярваме и нищо.
Особено декември.
Разплискваме се по площади, арести и джамии,
министерствата, съдебните съвети;
гаргите с орехи играят зарове.
Понякога си вярвам как декември
нощем ще раздавам слънчогледи,
отгледани в безслънчеви следобеди,
пораснали от забравените семки.
Пребитите жени плачат единствено следобед.
Преди декември мирно слънчогледите заспиват
в сивеещ прах и огнестрелни рани.
Понякога телата ни са толкова далече --
най-истинското бедствие, наистина.
Колко ли много мир има да намерим
в телата наши и на всички на други?
Времето декември си мълчи,
сред пришпорени залези ни мъчи.
А ние, свързани с него, вехтеем.
Животът смуче ни сърцата.
Безгърлено плачем.
Понякога се молим в леглата си до късно
и си мислим колко е самотно
съществуването на всички наши молекули.
В молитвите понякога се мъчим
да разказваме за мълчанието на времената,
загубените парчета на дивите ни плодове.
Понякога се молим и вървим,
птиците кацат върху слънчогледи.
Безброй звезди, ми казваш, са останали в небето,
а колко ли пък вече са умрели…
Слънчогледите ме гледат някак непристойно.
Кога ли са сънували луната?
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 55, март, 2026
