Елена Петрова - Зимно слънцестоене

В тъмните акации струи нощ и дъх. Времето е полудяло в корема на таралеж. Звъздите кървят върху острието на Елена Петрова.

Александър Арнаудов

*
Някак някой ме повика.

Слушах:

в тъмните акации струеше нощ и дъх

на хвърлей от красиви отчаяния

и ябълки, покълнали случайно.

Чакай!

Ясно е, че времето е полудяло

и в коремчето на влюбения таралеж

боде,

докато падат Персеидите и 

наближава август.

Ти ли ме повика? Ти наистина ли?

Всичкото ли си измислих?

Този страх и тези хвръкнали треви, 

това въздигане 

на стръковете им под лунните лъчи,

почти клише, почти

нестигаща до точка Б

метафора?

И чистата безпрекословна радост,

че те има?

Има те, и ме зовеш, и слушам

как се наострят в тъмното бодлите ми

на таралеж или акация. 

Кацни

като звезда - от тия падналите -

върху остриетата ми и кърви!

Кърви докрай!

И докогато

ще се шмугна с пъргави крачета в 

храстите 

да скрия тупкащата и растяща на гърба ми

тайна.

ЗИМНО СЛЪНЦЕСТОЕНЕ 

сякаш нарочно съм замразила чувствата си

не питай какво искам да кажа с подобно твърдение 

сетивата ми са спокойни кротуват и дишат ритмично 

толкова ли е сложно

и така се живее

с лента за уши в мразовития въздух

с топлина в гръдния кош от 

допира на

шал от кашмир

и от малко сърцатост

с очи обикалящи стъкловидно-прозрачния ден

все още ден

кратък ден

недообмислен звънтящ твърде ден 

за да предскаже някаква романтичност

романтиката е нощна работа

стиснати зъби преди да успееш да я

оформиш правилно

и не не ме питай как 

се оформя романтика

ще ти подскажа само че е възможно

обърни си очите навътре

включи си туптенето в китките 

и улови края на рамото тоест 

дланта ми

обичам да предизвиквам и затова

ще съм си свалила предварително 

ръкавиците

свърши ли кожата ми можеш да ме попиташ

как се чувстваш в снега

а аз ще ти отговоря

благодаря чувствам се великолепно

благодаря чувствам се

другаде и

там ми е мястото 

МЕТЛИЧИНИ И ВЪПРОСИ 

Седнах под облаците нарочно 

и зачаках дъжда.

Всяка игра на криеница тук е безпочвена,

всяко минало  - паднало като окосена трева.

Тъмни светулки прелитат, дядо ми трупа сеното

и когато умре само острието на косата ще свети

в слегналите ми спомени.

В първото възмъжаване на ореховите клони, 

под отмалелите стъпки на детството -  

е безмилостно острието!

Детска площадка, в която

самите деца са изгонени.

Наведи се, глава!

Колкото и да ги отронваш,

сълзите ти няма да притъпят тъгата.

Слънчевите тераси само подсилват иронията...

Бяхме природа, беше и тя у нас, даже оттатък.

Мравките гонеха свои случайни трохи, сипеше

се животът като изтъркаляно камъче.

Много ли си помогнахме, малко ли си и навредихме,

майките ни изплетоха тежки пуловери

и като лястовици ни махаха, 

само че...

Колко гнезда изтърбушихме - сивкави хищници!

С котешки нокти издраскахме тухлите на душата. 

Искахме синьо, получихме няколко летни плесници.

После - трябваше да пораснем.

Цялото "после" изведнъж се превръща 

във някога,

разказът, който сломява думите безвъзвратно,

а от потока им си избираш случайни блясъци - 

утре, година, сандъче, покривка за маса... 

На масата

се натрупва внезапно мълчание, 

а другата

половина остава в сянката.

Разсенчѝ се, сърце, 

колкото и да ги ласкаеш

кратките вени са твоите укротители,

щом подскочиш 

и се блъснеш горчиво в тавана си.

Никой тук не е легнал още да мре и

никой тук още не е приключил с

разказа си...

Само някъде там аз седя под облаците 

нарочно 

и чакам дъжда.

Глупаво. 

Много глупаво даже. Иде ми да потъна.

Вдън земя ли, в земята извън ли, все тая. Вкупом 

с дядо ми и косата, с шумоленето 

на изсмуканите от горещината кочани..

Впрочем може, преди да заекна съвсем,

да въздъхна и да обсипя лицето си с питанки, 

нека

предизвикам тревата и скъся милостта на откосите.

Сутринта ще подскочи в локвите  от вдлъбнатината ми друго дете.

Ще се засмее.

И ще си набере  букет от метличини и въпроси.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 55, март, 2026