Марин Маринов – Бегла форма

Смъртта е с вързани очи. Улавяме беглата форма на брега. Времето нахлува през прозореца на Марин Маринов.

Александър Арнаудов

(бегла форма)

Смъртта е вече с вързани очи и златната жена,

която слезе от гондолата на месеца,

която тръгна към брега по гребените на вълните,

няма да потъне днес сред пяната в прибоя;

понякога улавям беглата й форма, друг път се разлита между

пръстите ми като ленти от красив прашец, поляга

в миналото време на една и съща най-обикновена мисъл,

за лятото например или за тихите очи на пясъчните лилии

и когато съм се будил някъде на друго място,

тревата е пристъпвала във запустялата ми къща,

откъдето е започнало морето,

дори едно омайниче се люшка на перваза като на пъпна връв

и плаче, защото сутрин росата е сълза на въздуха,

разпиляна по земята, но това е друго нещо,

нека в днес така да си остане.

Снощи сигурно е влизала във стаята ми, може вчера,

може в някой неотминал още ден, очите й са плували

по лавицата с книги, по изписаните листи

в чекмеджето, разхвърляни сега по пода, оставила ми знак

и си е отишла:

това разкошно цвете, черна орхидея

в чашата с утайка от малиновото вино върху масата;

скръбта навярно е оправяла косите си със твоите ръце,

Мария, докосвала е в тъмното лицето ти, Магдалина е надничала зад ръба на тишината -

едно опиващо движение, едно мигване само

и кратък гърч на светлина върху прозореца,

опрян в стената на оттатъшното време

и ветровете там, които удрят в непрекъснат ритъм

кухините на крайбрежните скали -

далечна меса, хор от мътни гласове -

за да нахлуят през пролуките в прозореца

на това място, на този бряг,

откъдето времето ни тръгва да пътува.

*

Това не е ли смайващата метафизика на елементите,

красивото ни съществуване в предверието на морето,

с всичките му бисери и бягащите хоризонти, през които се изливат

горчивите води от плоската повърхност на земята;

какво е да обикнеш чувството с осанката на лято,

очите ти са изумрудени, но защо отново аз, защо е този плач

в сърцето ми, когато сваляш златната си маска и ми я подаваш -

„О, лицето ти!”, бистра синева като водите на лагуна, стихнала

в следобеда и златните пътеки сред тревите, един жест само,

едно огъване на въздуха в прозорчето на калейдоскопа;

уханните смокини по брега и редовете сладка царевица,

есен е, мириса на пушек от казаните и запалени

листа в дворовете, аз съм сам, привидно тъжен, привидно

сведен над беглата ти форма, очите ти са изумрудени и нямам

повече какво кажа, не съм заспивал, не съм се будил и точно днес

никой няма да умира от носталгия, защото вчера -

очите й са вързани.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 54, ноември, 2025