Любел Дякоf - Заслужаваше ли си?
Там, където преди имаше само пустош, сега бяха паркирани коя от коя по-луксозни яхти. Туристическата глъч се сливаше с писъците на чайките. Сладоледи капеха върху горещия асфалт и оставаха вечните петна на безгрижността. Звездите чакаха с трепет зад паравана на облаците, които така обичахме да броим. Вълните се надбягваха, целуваха и накрая умираха в краката ни. Слънцето вече приключваше работния си ден. Спасителите вече щяха да спасяват само собствената си деструктивност. Олющените ръждиви люлки се клатушкаха и напомняха, че на децата в нас, винаги им се играе, дори когато телата ни вече са в последния вагон. На виенското колело във всяка кабинка има спомен. Не спира да се върти.
А аз искам просто да отрежа резен диня, да отпусна глава на мокрия пясък, да отпия глътка узо и бъдещето ми “аз” да ми каже, че всичко ще е наред. Защото не знам с тази тревожност как ще преживея още толкова години. Може би ще се умори и ще ме напусне, като емигрант, който вече не може да издържи в собствената си страна.
Сигурно трябва да манифестирам. Но защо ми е в пъти по-лесно да си представя катафалка пред бебешка кошара? Гарван пред лебед? Казват, че човек премисля всичко по 100 пъти, защото смята, че ако превърти най-лошите сценарий, ще го предвиди. А може ли да го предвиди, то ще го предотврати. Но истината е, че все така, оставаш изненадан.
Никой не е по-умен от живота, миличка.
Коя сте Вие и защо приличате на мен? Как се озовахте тук?
Защото съм 72-годишното ти аз.
Да нямаше халюциногенни гъби в тази диня?
Нямаше, ти ме повика, за да ти кажа, че всичко ще бъде наред.
И ще бъде ли?
Не бъди наивна. Няма еднозначен отговор. Понякога ще бъде, друг път - не. Все нещо ще липсва, все нещо ще боли, все нещо ще те радва.
Остаряла си красиво. И още носиш перли.
Да, заради гена е. Не е като много да си се старала.
Да, деструктивни сме. Имаш ли огънче?
Да, дай ми и на мен една цигара.
Чакай, пушиш на 72? Рядко, само по специални поводи.
Виждаш ли онази алея? На нея се разхождах с майка ми и сестра ми преди 21 години, когато избягахме от баща ми за 2 седмици. Беше толкова хубаво. Почти бях забравила за бедността и насилието.
Майка ти и баща ти вече ги няма. Само сестра ти е жива. Затова по-добре използвай момента, да им кажеш, каквото имаш.
Не мога да си представя, че някога не би ги имало. Страх ме е да попитам - имам ли деца?
Какво искаш да ти отговоря?
Чакай, недей. Не съм сигурна, че съм готова да чуя, ако отговорът е “не”. А срещнах ли любовта на живота си?
По този въпрос само ще ти кажа, че любовта не е статистика. Престани да изнасилваш съдбата. Остави се на Вселената, довери ѝ се. Тя ти мисли най-доброто.
Права си, понякога възприемам, че всичко си зависи от мен, че аз не съм положила достатъчно усилия, че изборите ми не са правилни. Че вината е в мен.
Нали терапевта ти казваше за триъгълника - в едни отношения, отговорност имаш ти, другия човек и обстоятелствата.
Ох, не ми казвай, че още ходиш на терапия? Не ги ли обработи тия травми вече?
Не, но почнах да друсам.
Верно ли?
Да, на 72 няма за кога да се пазя. Но все пак, се крия от внуците да не давам лош пример.
Олеее, изпусна се. Имам внуци.
Ето защо не трябва да се друса.
А какво стана с писателския клуб? Днес е вторник.
Да. И в момента пишат по 20 човека в 10 различни градове.
Леле, бъдещето може да изглежда вълнуващо.
Да, виждаш ли? Но сега трябва да тръгвам. Искам да поплувам.
Но чакай, имам нужда от теб!
Не, нямаш.
Само последно ми кажи - заслужаваше ли си?
Винаги си заслужава.
Бучката лед в узото беше се разтопила. Разрязах динята си и изядох едно парче. А в далечината съзрях 11-годишното ми “аз” как тича по алеята щастливо, вярвайки, че всичко ще е наред, поне за 2 седмици. А в морето изведнъж се напълни с навалица от хора - деца, жени, мъже. Пръскаха се, скачаха пред вълните. Изглеждаха толкова щастливи. Това бяха всички хора, които щях да обичам, но още не познавах.
Заслужава си, мамка му, наистина си заслужава.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 56, май, 2026
