Лора Динкова – Тишината се сгъстява
Лора Динкова е родена през 1988 г. в София. Завършва българска филология и магистратура по литература и кино в СУ ,,Св. Климент Охридски“. Автор е на поетичната книга ,,Отключено безвремие“ (2012 г.), която печели награда ,,Южна пролет“. През 2013 г. става носител на приза ,,Най-добър млад поет“ в Международния славянски поетичен конкурс, организиран в Харков,Украйна.
Втората ѝ стихосбирка е ,,Осиновени думи“ (2014 г.), а третата – ,,Диагноза тишина“ (2018 г.). Носителка е на специалната награда за поезия от Националния литературен конкурс ,,Яна Язова“ през 2019 г., а през февруари 2021 г. и на наградата от Националния конкурс за поезия ,,Теодор Траянов“.
Нейни стихотворения са превеждани на италиански, френски, полски, украински и руски език. Публикува статии, рецензии и литературна критика в българския културен печат и в електронни сайтове.
ЛЯТО
Обърна ли поглед назад,
там е все лято.
Там е градината на сърцето ми,
където сме в личната ни вечност.
Многоцветен мираж на високата
крепост на щастието.
Представям си градината на смъртта,
натежала от белите ни мъртви.
Сенките им прииждат на тълпи
като ослепели и болни слънца,
които не познават светлините си.
Там няма лято!
Сърцето ми тече. Облак от сълзи,
а ти се усмихваш и ми казваш,
че това е само представа,
че градината на сърцето
има своя памет. И там е
вечно лято, а Бог е повей,
кристална сълза от окото
на дете.
Обърна ли поглед назад,
там е все лято,
а сенките светят
толкова бяло и вечно,
че сълзите внезапно замръзват
и се превръщат
във вълшебни кристали.
*
Ако нещо искам –
това си единствено ти.
Тишината се сгъстява,
мъглата влиза във очите ми.
И става тъмно, неясно и тъжно.
А те са пълни с теб, със нас,
с моят живот.
Къде отиде общият ни свят?
Домът ми опустява всяка нощ,
а всяко утро увисва без празник.
Няма живот без теб!
А имаше и светли утрини
със детски смях, обич и обещания,
че ще сме заедно завинаги.
Единствено е ясен само изводът,
че няма обич без оплакване,
че всяка смърт е всъщност смърт
за живия,
отдавна чужд на всеки опит
за помилване.
ВЛАКОВЕ
Светът е пълен с нас,
а не осъзнаваме колко
си пречим.
Светът е пълен с нас,
а не усещаме колко сме близки.
Влакът на моето детство
отказва да приеме познатото
бъдеще.
Това ли е животът?
Застинал влак
на непознат перон
в невъзможно време.
Светът е пълен с нас,
ела,
ще ти покажа
дъгите на моето
бяло детство.
*
Написах, че живея в призрачен блок,
а всъщност кварталът е такъв.
Забравени хора
скитат сами.
Търсят дома си
в тъмното.
Някога са били деца-светли и чисти
като Далчево стихотворение.
Стоя в късния следобед на света,
търсим заедно изгубени домове,
искат ръчичка.
И сякаш отново стават мънички
по пътя към смъртта.
А аз,
а аз ги изпращам до
невидимата граница,
която все още ни разделя
и откривам забравения свят
на моето светло минало.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 57, септември, 2026
