Лили Спасова – Сълзите на Персеполис

Водата разказва за сълзите на Персеполис. В тишината долавяме гласа на войната. Има белези, които остават в очите на Лили Спасова.

Александър Арнаудов

Очите на баба

Следят ме очите на баба

от стария албум -

пожълтял от време,

по-стар от осемдесет и девет години.

Оттам ме гледа

в бяла сватбена рокля-

нежна, красива,

почти като цвят,

с пролет и лято в очите.

Гледа ме.

Говори ми.

И в тишината долавям гласа ѝ:

„По-страшно от войната няма, чедо.

Преживях ги две.

И винаги хляб да има, винаги.“

Сега разбирам, че

има белези, които остават.

В бельото си криеше хляб.

Като дете си мислех,

че нещо ѝ става,

а то бе станало

много преди мен.

Заръките ѝ

с невидими букви

от албума валят: „Бежанците не корете-

някога и нашите от Кукуш

са били такива…“

Кукуш - „най-българският град“,

прошепва тя.

И плаче.

Плаче за светците,

заличени със синя боя

в църквите там,

за паметта,

която някой се е опитал

да изтрие и поругае

А тя остава жива

в очите,

в гласа,

в страха от глад,

в парчето хляб в шепата.

И някъде между днес

и моето детство

още вървя с мама и нея-

към останките на къщата,

към старото дърво,

към калината в двора.

По пътя

Танушева чешма пее

- от предците ми е.

Водата разказва.

И помни.

Албумът също. 

Следи от сълзите на Персеполис.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 56, май, 2026