Кристина Янкулова – Моралната полиция

Авторката споделя за себе си:”Родена съм през 1980-та. Израснала като едно от така наречените "Деца на 90-те", това включва всички рейвове, наркотици, преживявания стил "Trainspotting", "Requiem for a Dream", "Kids" etc… Живяла съм 7 години в Италия, в комуна, където отказах хероина. В момента живея в България и работя в теxнически маркетингов тийм, поддържащ онлайн гейминг платформа. Занимавам се с организиране на поетични четения в нов формат "open mic" от серията "Литературен джангър", който се състои в една от неделите всеки месец в Barfly, София.”

*Хикс*

[...] дни, откакто се сблъсках с Моралната полиция,
и откакто, надниквайки зад маската на каската,
открих,
че от мрака ме гледа Манипулаторът,
стаен, изчакващ
да разтърси веригата, на която държи 'любимите' си хора:
страх,
уплаха,
чувство за вина,
провокация.
За да чуе ужасното дрънчене,
да се пораздвижи в едно моментно усещане за власт,
и после отново да потъне в летаргия.

[...] месеца откакто съм Вътре.
Процесът ми не бе успешен,
и както винаги Светът на хората погуби Света на човека,
И го захвърли в изолация.
Зад решетки.
За по-безопасно.
Категоризирай, пакетирай,
и владей.

[... безброй] нощи откакто осъзнах -
Етикетът си знае своето, и прави нужното.
Точно така и загубих делото, всъщност.
Етикетът ме обвини в пиратска дейност,
а аз
отвърнах, че не мога да заграбя това, което не принадлежи на никого.
Че само обезличаването огрбва,
че подчиняването на човешката Личност,
и отнемането на свободата и,
ca истинският жесток грабеж в този случай.

Но, какво да правиш - адвокати,
и техните 'закони'.
Подкрепени от на който кактo му е удобно,
когато му е удобно.

*Свобода*

Моментът се повтаря.

Аз стоя
и пуша бавно,
от едната ми страна -
долавям смрадта
на контейнер,
от другата -
ме притиска стена
с ръждиви остри
пробиващи графитите
изкривени в безразличен кикот
железа.

Аз съм плавна,
осъзната,
сама.
Пред мен също
се извисява
по-скоро -
надвисва отвесно стена.
Притискат ме двете
в мудна тъмнина,
а между тях
все пак
аз забелязвам
някъде високо
смес от синьо-тъжно
и небесна красота.

Квадратче свобода,
към което
се среми всяка, но най-вече -
моята отдавна скарана
със гравитацията
душа.

Най-мрачният затвор е онзи
на вината
(свръх)(съ)знанието
и параноята -
стотици
приливи и отливи
тe идват
връщат се
оттеглят се
през спомена узрява
мъдростта.
B ритъма на
вдишване
издишване...
... и пак и пак - като вълна,
която те създава
в друга гледна точка
към познанието
и вдъхва
мисълта.

За да изчезнaт
най-накрая
всичко
всички,
всякакви реалности
и да останe място само
на безцветна
еднотонна чистота
звучи във всеобхатно "с" -
спокойствие 

с честота на свобода... 

*24 май*

Лениво-мечтателна разходка в квартала. 

Той притихнал спокойно спи. 

В слънчеви петна подухва вятър 

А звукът хем е тих, хем кънти. 

Утешава ухото. Гали душата. Разрежда облаци. 

Преподрежда. Отвява илюзии

Докато пред очите ти накрая 

всичко - чисто и просто - силно заблести.

Обичам София мъртва, а аз - 

се придвижвам по вените ѝ. 

Внезапно отпуснати

без приток на кръв, френетично източена, с припряно напускане на потока ѝ от града

През Перник през Пловдив. 

А аз - през очите си.

Физически тук. 

Напълно отсъстваща.

В синхрон със смъртта ѝ. 

И аз си почивам - все по-мъртва 

отвътре. 

Напуснах тялото, източих кръвта. 

В тихия празник на думите. 

Имат празник, но нямат значение. 

По-добре да не чувам и слушам 

Най-добре да запазя мълчание. 

Пенест гребен блажено безвремие 

на отдръпналата се вълна.

Така отрезвена смирена, кротко навела глава 

ще се прибера

И в унисон с тази мъртва тишина

Просто ще спя 

ще спя

ще спя

Щастлива глухоняма суха тренировка 

за смъртта

Смъртта.

Смъртта.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 54, ноември, 2025