ЮЛИЯ ДИВИЗИЕВА е завършила библиография и кинопедагогика. Работи като редактор и рецензент, управител на “Издателство НАР”. Автор е над двайсет книги с поезия и проза. Нейни текстове са помествани в множество печатни и електронни издания. Има публикации в алманаси и сборници, награди от литературни конкурси и преводи. Членува в СБП и Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
ЕДИНАК
Вятърът мете снега
от козината на вълка -
единакът точи зъби.
Настръхнали са гърбовете ни
и безпокойствата за утре ни се зъбят.
Избрал си е да бъде единак,
от студ в сърцето му снежинки да се пукат.
И няма кой да му омеси хляб -
самичък броди в земните неслуки.
Окото му излъскано от сприхав сняг -
стъкло - илюзиите сковало.
Студено е,
но как да сети студ,
като с куршумен вятър утро го е вяло.
И ето го -
лежи до черния ботуш -
ловецът му е станал господар,
помел снега от вълчия кожух,
за нечия яка ще го направи дар.
Небето е оловно.
Стъклото тегне в празното око.
Косѝ замръзнала земя жетвар -
душата на вълка
душата на ловеца пали -
едва ли
от този огън ще остане жар.
ЗИМА В ЕГИПЕТ
Светът със вечното си продължение...
Това, че утре няма да ме има -
един керван на залез минал.
И траекторията е смътна,
и вятърът попътен,
изгладил всякакви съмнения -
простор за лешояди и камили.
А ние, божиите чертици,
със клинописа си дописваме мечтите на предишните -
или поне така си мислим.
Нали и птиците са клинчета
в безбрежното платно на времето,
а после си говорят с кучета,
подлайващи кервана безутешно.
И колко леко е,
и светло е -
налягали са грижите
по гърбовете на камилите.
Отлитам със последното желание -
през зимата да бъда във Египет.
В най-дългата от всички зими
да съхна и да се пилея в пясъка,
да бягам със прашинките на вятъра,
да сея семенцата на смокините
във тъжните очи на бедуините.
Ако останеш тук,
ще бъде кално и студено -
поклащат мъдро свещите си кипарисите.
МИГЪТ
Кубетата на храма -
чинели в джаза на дъжда.
Барабанят във ритъм блус
дъждовни, светли капки.
Искри от фойерверки във лудешки танц,
умират шарени светулки -
трошици светлина,
докоснали паважа.
Мигът на локвите -
повярвали, че са небе.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026
