Иван Методиев – Време и нищо

Иван Методиев е роден на 13 септември 1946г. в София. Завършва химия в СУ и посвещава 9 години от кариерата си на научна работа. След това работи като редактор поезия в различни литературни издания. През 90-те години на 20-ти век става основоположник на нов стил кратки форми, наречен Нава. Създава и списание, издателство и художетвена галерия със същото име. Автор е на 13 поетични книги, както и на трудно определимата като жанр „За образите и световете“, която можем да нарече поетика. Напуска ни през 2003г.

Стихотворенията от последната му книга, „Време и нищо“, издадена през 2001г., са подбрани за сп. „Нова асоциална поезия“ от Мая Методиева.

Време и нищо

Всичкото време е в Ще и в Било.
Време и нищо.

Всичкото нищо – в мътно стъкло.
Нищо плюс никой.

Капка по капка изтича денят –
ручей от нули.

Бог безспорно ни шепне с дъжда, но какво?
Неродените само са чули.

Локва

Самотният самотен е роден.
Самотният е всъщност най-самотен
в мига, във който бъде споделен.

Ти, дива нечовешка тишина,
наречена от някого вселена...

Звезди, частици, Бог, треви, луна,
какво сте вие – сянката ми само
в една крайпътна локва отразена.

Следи

Две голи тополки на сивия хълм,
а дяволът шепне: – и Бог е рогат !

О, твоето тяло бе целият свят,
чрез твоите устни повярвах, че Съм.

Не питай, не питай за мъртвите дни,
виж, есен е, нека ръми и ръми...

Виж, охлювче ближе следа след следа,
опипва с рогцата си
всяка капка вода.

Стобор

Стобор. И куче зад стобора.
Луна с ръждясали рога.

Старик с тояжка във ръка –
единствената му опора.

Старикът знае – само миг
човек да бъде му остава.

Развързва кучето – с ритник
урок по свобода му дава.

А то по детски проскимтява
и нежно близва го с език.

Вълче

Страшен глад настана. Проскимтя вълчето.
В скутите на мама
блъска си нослето.

Мама няма мляко. Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.

Без да искаш, мамо,
стори го, нали?

Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли!

Тишина

Това, което мислиш, че ти шепна,
го шепнеш ти.

Аз само тишината в теб докосвам –
да проехти.

В деня, когато тръгна да заплащам
за всички дни,

с това че си запомнил свойто име,
ме запомни.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 57, септември, 2026