Ива Спиридонова - Персеполис

Влизаме в безброя на пустините. Безценния град се предава през епохите. Разкъсваме небесното мълчание с думите на Ива Спиридонова.

Александър Арнаудов

ПЕРСЕПОЛИС

За да не ме откриеш някога в сърцето си отново,

не се обръщай, щом се разминаваш с вековете,

в безброя на пустините без жажда никога не влизай

и не подпалвай всяка утрин с огъня на слънцето,

и не гаси по залез с още огън, вече мъртви, часовете,

и камък върху камък не оставяй в руините

на всичко тленно и небесно, създадено да бъде нерушимо.

Под слоевете пепел от древните пожари още съществувам,

безсмъртен град сред твоята империя от злато,

безценен град сред толкова предадени епохи.

След низ от времена от мене още се издигат

колоните от сол, колоните от думи, сто колони,

разкъсали небесното мълчание, подпрели

олтара на света, за който все така се молим.

А долу, в техните основи, в прогнилите основи на света ни,

виж, тлее още вечната ми обич, останала докрай неугасена,

останала дори в смъртта да свети в твоя Персеполис,

докато не стопи последния пулсиращ камък,

издигнат там, където някога у теб живееше сърцето.

И в мрака градовете не изчезват и надживяват тихо

хора и пожари, остават като съдници и стражи

и помнят всеки зид, стена и всеки хвърлен камък.

Човекът краткосъществуващ решава как да ги опази,

дали ще са му гробница, или под храм велик ще ги загърне.

Не се заглеждай в бездната сърдечна, там съм, Персеполис,

неразрушима бездна, надживяла времената, и гроб, и храм,

и обич, аз съм. Градът, във който дълговечно ще живееш.  

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 56, май, 2026