Христина Гутева – Страховете дебнат

Петолинието се мести в страховете. Думите бдят над вселената. Драскаме уравнението на живота във фрагментите на Христина Гутева.

Александър Арнаудов

*
Страховете дебнат, радостта прелита, петолинието се мести, една дума е достатъчна за да разцъфне всяка песъчинка в пустинята. Утринни слани, обедно слънце и накрая кръст който да бди на твоята вселена. Драскай уравнението докато получиш отговора. Идват думи изправени като дъжд, скачат през обръча като пробудена камбана, а мъглата пак ще пропълзи до прага на небесната ограда. Колебае се вярата. Мислите се губят във всички посоки. Забравените богове са се оттеглили поради някакво вътрешно величие. Няма симетрия между тялото и света. За кого са плодовете, ако не за бъдещето.

*

Все нещо търсим. Търсим как да избягаме от битието, но си търсим ключовете, раницата, шапката. Търсим тишината, а се радваме на птичата песен. Търсим гъби, ягоди, ако не намерим, търсим камъчета. Търсим красиви птички, вместо тях, снимаме невидимото. Търсим синьото в небето, а се радваме на облачни рисунки. Търсим слънцето, радваме се на капките по прозореца. Търсим познатото, близкото, но все по-далеч отиваме, все на непознато се натъкваме. Търсим прилики, откриваме разлики. Търсим смеха, спъваме се в болка. Все търсим и търсим, а понякога дори не знаем какво търсим, и при все това продължаваме и продължаваме да го правим.

*

Какво ли има в дъгата, че всички се заглеждат в нея. Обикновено човек прави това, когато е в очакване. Нещо да прозвъни, да разцъфне, да светне. Любовен трепет да се разлее или нещо неочаквано да се случи, навярно чудо. Какво ли има в дъгата? Какво ще се случи, освен че скоро цветовете й ще започнат да избледняват, избледняват, докато остане само синия, и един прелитащ гълъб, като черна дупчица в небето. Черна, цветът, който липсва в дъгата. Това ли очаква човекът да види, затова ли се заглежда в дъгата?

*

Стената е прозорец към непредвидимото. Понякога дели световете, друг път ги свързва. Понякога видима, друг път отсъстваща, макар да е там. На моменти знаеш, че трябва да я има, за да скриеш страха си от света. После искаш да я няма, за да видиш, как слънцето помита мрака. Мълчалива е, когато си болка. Разпада се, когато си радост. Висока е, когато падаш и толкова ниска, когато прелиташ. Нужна е, за да те пази, и толкова излишна, когато искаш да прегърнеш. Понякога усещаш какво има зад нея, друг път крещиш, за да заглушиш сетивата и търсиш процеп, за да надникнеш отвъд. А отвъд е непредвидимото, забравеното предвидимо, от онзи миг преди да я е имало.

*

Не казвай нищо. Казаното добива форма, а щом е форма, вече не е истинско, вече не е това, което искаме да бъде, вече не е това, което чувстваме, вече не е наше, вече няма да сме ние. Не казвай нищо. Аз знам.

*

Небето се простира необятно и мрачно над теб и слабата лунна светлина през гонения от вятъра облак само прави по-черно мастилото на бурята. Няма нищо на земята и на небето, в теб и извън теб, което да не способства за твоето съсипване. Толкова мъчително космично...

*

Представям си я като въздушно течение в един безкраен коридор. Затръшва вратите една след друга и се смее на вселенския потоп в очите ми. И не от злоба, просто обича да се смее. Самата тя е смях. И изглежда толкова човешки. А това дали не я прави незначителна. Не, не, защото тя е специална. Смехът ѝ  е като издължен пламък, а аз постепенно усещам метаморфозата, превръщайки се във феникс, който лети с крилете на нейния смях.

*

Във всеки живот остава нещо неизживяно, така както във всяко слово остава нещо неизречено. Когато детето се роди, единствената прилика между него и възрастния е е лицето, в което има нещо неизживяно. Когато смъртта изтръгва от ръцете на човека, това е нещото, което той упорито се опитва да скрие, тя сграбчва маската. В този момент върху лицето на мъртвеца вече няма и следа от неизживяното. Неизживяното изчезва заедно с живота, а за смъртта остава само маската.

*

Каква невъобразима сила би имал моя плач, ако имаше Бог. Ако няма Бог, този съкрушен плач в самотата ти е крайната граница на възможното – в този смисъл няма стихия във вселената, която да не му е подчинена. Тя на нищо не се подчинява, властва над всичко и в не по-малка степен е изградена от съзнание за безкрайно безсилие – именно от чувството за невъзможното.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 57, септември, 2026