Габриела Цанева – Скала на хоризонта
Залезът се блъска като скала в хоризонта. Проходът е остров на самотата. Умората на демокрацията върви към предела на Габриела Цанева.
Александър Арнаудов
ЗАЛЕЗЪТ
залезът се блъска
в облак –
скала на хоризонта
Походът към изтупаните от забвение
високи идеали на Просвещението
е към края си…
Или –
в началото?!
Проходът е тесен,
брегът е висок.
Вълната на адреналина
на тълпата
рухна.
Плиска се морето в брега на предела си,
песъчинки между пръстите
бодат с присъствието си...
Кой е морето
и кой – пясъка?
Все едно –
морето е до колене,
пясъка – също.
В трясъка
на събуждането си
виждаме случването
на всички злини.
Затънали кораби
блъскат вълните на рифа.
Цветовете на коралите
избледняват –
не от глобалното затопляне,
а от раздутото празнодумие.
Птиците, залепнали на хоризонта
блъскат крила
в отвъдното.
И островът е пуст.
И островът остава пуст –
далеч от малките палачи.
*
Небето тежи от лъчи –
телата ни светят,
прозират,
пламтят…
Намират
мястото си
върху разграфената карта
на битието.
Забиват
пръсти в нея
краката-корени
се вкопчват
в предопределеността си –
да изтлеят.
Парят очите,
отворените
амбразури на съвестта.
*
Залезът на цивилизацията,
умората на демокрацията,
скалата на корабокрушението ни –
убежище желано!
Товарът на толкова много
разкъсани вериги
приковава към дъното –
така уютно е!
Конвергенция на упадъка –
път към смъртта –
съвършеното състояние
на неподреденост.
Тинята на самосъжалението –
благодатна почва
за нова еволюция –
крах на усъвършенстването –
да живее пригодността
и простотата!
Вирусът - венец
на еволюцията на живота.
Кръговратът започва
отново.
Завръщане към примитива –
молекулярен план
за оцеляване
и размножаване.
Инстинктът за самосъхранение
е разхищение.
*
Вървя към предела –
или вече прекрачих
последната догма?
Дамга върху челото.
Уморих се от революции,
потънали в потта
на доволството.
Похотта на желанието за власт
се разпука –
Няма поука.
Потекоха реки
от самосъжаление,
униние
и примирение…
Колко са пилоните
на победата,
върху които ще закача
знамената си?
Колко са пироните
на поражението,
с които ще закова
скъсаната си кожа?
Жалко
и болно
Човечество...
Ти, което
можеш да стигнеш
звездите,
но предпочиташ
да биеш чело в прахта
пред нозете на Бог,
Цар,
Господар,
Господстващ Морал,
или някаква друга вехта ценност,
останала от битката между
пастирите-номади и
и градската уседналост...
Защо още вървиш с наведена глава, Човеко?
Два милиона години след Homo Erectus?
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 54, ноември, 2025
