Ева Аксел Молерова - Пръст

Ева Аксел Молерова публикува литературни текстове от шестнадесетгодишна възраст, предимно в САЩ. В момента работи като журналист и учи в "Американски Университет в България" в Благоевград. Поезията ѝ изследва отчуждението и крехките форми на човешкото присъствие. Интересува се от неизказаното между хората, желанието да останеш на места, които вече нямат нужда от теб и умората от съществуването. 

Пръст. 

Някой е изял вътрешността на ябълката

и е оставил кожата ѝ на перваза.

Мравките пристигат,

една по една, 

на уговореното място. 

В съседния апартамент,

двама души си прощават

за нещо, което ще повторят утре. 

Аз съм на пода

и се опитвам да си спомня 

какво исках от живота,

преди да започна да искам

просто да мине. 

Отвън някой полива лехите.

Водата пада по листата 

и за малко

мирише на пръст.


Сърцето е работник. 

Сърцето не знае нищо за любовта. 

То работи на три смени
без почивни дни,

без договор,

без да пита защо собственикът му

се връща всяка вечер
при хора, които го опустошават. 

Четири камери.

Четири стаи без прозорци. 

Кръвта пристига мръсна 

и си тръгва още по-мръсна. 

Понякога си представям

как един ден сърцето ми ще подаде

оставка. 

Ще остави ключовете на масата,

ще си облече палтото

и ще излезе. 

А аз ще остана тук,

внезапно свободна,

и няма да знам 

какво да правя с тишината. 


Урок по летене. 

Птицата се удари в прозореца

и падна на балкона. 

Не умря веднага. 

Докато я държах в ръцете си

сърцето ѝ биеше толкова бързо,

като че ли бягаше от нещо. 

После спря.

Погледнах нагоре. 

Небето беше сиво

и напълно невинно. 


Убежище. 

Нека не бъдем добри

в последните си минути. 

Нека бъдем уморени,

изплашени,

нелепо привързани към телата си. 

Нека поискаме вода.

Нека се ядосаме на болката. 

Нека ни е страх от тъмното. 

Толкова време сме

се мъчили да заслужим правото си

да останем. 

Никой не ни беше казал,

че можем просто 

да не искаме да си тръгваме. 


Теология на празното.

Ако Бог съществува, вероятно е малък,

като семка останала между зъбите ти след вечеря. 

Колкото песъчинката в ъгъла на килима,

която всеки прекрачва инстинктивно…

И онова нещо,

което хирургът издълбава от белия ти дроб

и оставя да дръчи в металната купа. 

Мисля за това, когато хората говорят за смисъл. 

Какъвто и да е Той, не може да е толкова голям,

колкото сме го направили…

Иначе защо трябва да го носим толкова внимателно. 


Натюрморт с липсващ предмет. 

На масата има

круша,

полупълна чаша с вода,

и нож, който не принадлежи никому. 

Следобедната светлина

премества предметите 

с няколко милиметра.

Някъде момиче се смее,

докато дете се учи да лъже

и мъжът на пейката е неспособен

да си спомни гласа ѝ.

Крушата потъмнява откъм дръжката. 

Всичко изглежда непокътнато. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026

Previous
Previous

Памела Донева - Давим се в отговори 

Next
Next

Йоана Тошева - Лента навита наопаки