Елена Стойчева – Птича тишина

Елена Стойчева е родена в град Бургас през 1983 г. Завършва Гимназия за изучаване на романски езици "Г. С. Раковски" в Бургас и Френска филология и превод в Софийския университет "Св. Климент Охридски". От 2015 г. със съпруга ѝ се занимават и с пчеларство. Този пряк досег с природата и историята на Странджа планина се оказват нейното житейско лирическо отклонение. Започва да събира и споделя истории, вдъхновени от планината и живота на хората в нея. Автор е на книгите "Шивачът на времето", "Балсам от гълъб", „Маги в селището на пчелите“, "Мери и лепреконът", "Птича тишина".

*

Животът често взе да вярва, че съм нечифтокопитен бозайник. Магаре. И ми слага на гърба какви ли не товари. Пуска ме по кози пътечки и аз търся най-прекия път. И си сурна багажите по изрътени пътеки и камънаци. Дребните камъчета летят надолу, а аз бавно и тежко скрибуцам напред. Товарите често не са мои, просто ги пренасям през мостове и реки. Нали съм по магарешки издръжлива. Дори жаждата си не мога да утоля нищо че знам къде водата е най-чиста. Животът ме притиска и не дава да се запъна, да се заинатя по магарешки. Ей така от самолюбие, от прищявка дори. Като е рекъл, че съм магаре, поне и инат да си имам. Аз рева с хълцане, а той ме смушква в хълбоците. Какви налчета само имат обущата му! "Цъцъцъ. Дииий магаре такова, не се ослушвай. Слънцето вече захожда. А сме до под кривата круша." Все тая крива круша, петровка да е, пък то оскруша май ще да е. Тръпчива, дребна, дива. Или пък е някоя, дето плод не дава. Ама все там съм била. Пък не помня. Наострям уши и потеглям, а тънки струйки пот се стичат по врата ми и спластяват козината ми. Водопой – в движение. Току някоя конска муха изостря обтегнатите ми нерви и започвам да рия и ритам с копита. Праща ми понякога слънце, пък то вземе, че и завали. Магарешки дъжд, дяволска работа. 

Друг път пък ме взема за кон. И аз се поласкавам от това издигане в йерархията. Ама дръгнест ли, расов ли, мълчи. Обаче ме кара да тичам в галоп, с времето да се състезавам. Напрягам конски сили. Четиритактов кантер! Изтощителен алюр! Слага ми и прометопидион, уж за защита и реноме, но не пропуска и наочници, да не се въртя много много, да не се заглеждам в това и онова, свят като в кутийка да имам. Цвиля и бягам, бягам и цвиля, пък той все е недоволен. Опърничава съм била. И хайде пак с две дини под една мишница, на магаре заприличвам. Животът пак ме сръчква, за наказание ми отнема и мухлясалата коричка, дето щедро ми я подхвърля като "зоб за благополучие". Щом видя, че мракът е излязъл от леговището си и точи ноктите си на залеза, сърцето ми на заешко се превръща. Скача и търси някоя изровена дупка да се скрие. Вълчи мрак. От него най ме е страх. И така колко страх брах, докато разбера, че всъщност не мракът е вълчи, ами самият ездач. И пак понякога се обърквам, защото вълкът и на овца се предрешава и ми пробутва някое нежно блеене. Да ти стане облаково пухкаво. Да се разтопиш в къдраво руно и да гледаш замечтано, овцедушно, пладнувайки. Никаква сяра не се подушва, само лъх на току издоено млекце. Топло, топло! И тогава прас, ездачът пак те сритва рязко в хълбоците, да не се унасяш, че товар имаш да носиш – неумолимо, неминуемо. И път те чака... 

А в главата си все разчепквам въпроса влакно по влакно: Каква е тази обратна еволюция в царство животни – от Хомо сапиенс да станеш магаре? Или кон? Ездачът всичко може. 

А аз, товарното животно, си говоря с прелитащите в мене босоноги птици за гледките от птичи поглед! Тишина след тишина, буква след буква... не бягам, завръщам се.

*

Нанкурунаиса

Зимата била тук… вярвам го… усещам я…

Изгорялата свещ на лопена стърчи по поляните. До вчера гореше жълта за живите. Днес е забодена в пръстта за умрелите. Скоро и листака на дърветата ще прегори и, превърнал се в урна, ще раздуха пепел от листа по земята. 

Грак на гарван-гробар ще прободе надвисналото безмълвие и превърнал се в палимпсест, по въздуха ще се четат и жалейка, и раждане.

Студът ще загнезди под кожата на зимата. Веявиците ще шибат безмилостно премръзналите клонаци, скелетите им ще надигат отчаяни вопли. Само живите им корени ще носят спомена за топлите гнезда. Вятърният съсък ще се смеси с воя на чакалите и от тяхната назъбена врява зимата ще настръхне като дива котка. Изцъклена, луната ще зъзне в треска и ще си спомня за богатите залежи от звезди. Но стръковете зелена трева, излюпени от ръмежа, рохки и крехки, идват като предтеча. Предтеча на едно идно възкресение, което се готви в катакомбите на земните недра. Слънцето ще бъде коронясано с върбов венец, а игликините поляни ще пробуждат заспалия в нас човек. Пробудата тихо ще долети на крилете на птичата тишина ... Възкресението започва в недрата. 

Ще го чакам. Ще вървя към него. От днес до сбъдване.

*

Биологичният ми часовник е саможив, води свой живот. Навива се и звъни по своя воля. Събуди ме по ранина. Едно неритмично туптене на сърцето ме препъна още с отварянето на очите. Лекарите го наричат „екстрасистоли“, а старите хора „хлопане“. Туп-туп-тууууууп, сърдечен подскок. Какво ли иска да прескочи? Върлото ли изкачва? Или чука, за да му отворя? В подземните ми пещерни галерии кислородът е разреден, а ехото се блъска във влажните стени като объркал посоката прилеп. Може ли сърце да живее на тъмно? Знам, че пролетта долита с крилатите хермесови сандали и носи вестта за сладкопоен ритъм. Откъде знам ли? Някакво наследство от предците, прастар инстинкт за оцеляване на поколенията, кодиран в спиралата на моето човешко ДНК.

Топлата заран ме пощипва приятно с хадината си и трепет за ден запърхва в мен с нови пера. В първото село, през което минавам, бял щъркел, пазител на семейното гнездо, е разрошил любовно гуша в красиво жабо и зове женската си. Красива е любовта на птиците. Носи раззеленяване на още костеливите клони. Котешките очи мигат в лилаво из поляните, а фибулите на орловите гащи лилавеят по снагата на пролетта. В далечината стадо овце, скупчено край река Младежка, е свело сънено глави. С приближаването погледът ми се избистря и белите овце се превръщат в ято щъркели, които обръщат камъчетата по брега, спомнят си за миналото завръщане и редят настоящето. До тях дърво в бели цветове. Вглеждам се в прозирната стена от нижещи се дървета и осъзнавам, че белият цвят всъщност е щъркелов – накацали са по клоните като пойни птици. Ослушвам се и долавям отново ритъма на сърцето си – Туп-туп-туп. Алегро. Прехвърлило е пещерните стени и диша на свобода. Превърнало се е в палешник и заорава земята. До колене в орницата, сърцето ще сади семената на новия живот. Ритмично, равномерно, сподиряно от задявките на косера. Само ритъмът прави музикатата! А най-хубавият ритъм се усеща след аритмия. Неравностите спъват, за да си извоюваме хармонията. Даром сме били деца, но пораснали се борим за всяко безгрижие. Обувам таларията на пролетта и политам като семе от мазолестата шепа на живота, за да покълна. 

И чувам сладкопоен ритъм: туп-туп-туп! Щъркелите потракват любовно с клюнове.

*

Прелита буревестник в далечината. Бурята висва с главата надолу наедно с прилепите във влажния мрак на зората. Дебне да улови някой пробуден лъч и да се нахрани с него. Събрала сили, халата се завихря, дере небето, раздира веещите се невинно пердета. Хищник е. Единак. Бродяга. Ръмжи, реве и кърши клоните на дърветата. В нейните великански лапи те са крехки фиданки, изправили се самички в свирепа битка. Блъскащ обезумяло като осъден зад решетките, гневът й клокочи в гърлото. Наддава вълчи вой към разровения мравуняк на небето. Тичат облаци, крият се птици – спасяват птичата тишина. Опустяло, небето зъзне сиротно. Мъглявина, дим, гъст пушек, намотан от комина на времето, размива контурите на света и пари в очите. Сврачи крясък на вятъра. Такава буря нанася посечни рани. Хапе, удря и разкъсва, пръски дъжд хвърчат от разпенената й паст. Носи се тътен и трясък от прелитащи ламарини – свидетели на настървението й. Скърцат костите на човешките творения, а невинните души тракат зъби зад стените. 

Изведнъж, дали по чудо, слънчев конник се спуска от баира на мрачината и вдига облак златен прах. Засипана, халата потъва във вдън небеса тилилейски. Укротен, вятърът замърква като коте и заиграва с нокти по копринените ресни на дъжда. Птичетата чикчирикат възторжено в изкъпания свят! А някакво пиле – хлапе шляпа в калните локви. На какво ли играе? На мореплавател? Или е просто пакостник? Въздухът дъхти на зелено. Черковна камбана бие за утринна молитва. Златна сплитка се тъче във въздуха, нишка по нишка, звън с лъч. И постила ажурна пътека за новия ден. Залезът ще покаже накъде ме е отвела.  

*

Кучетата нетърпеливо ми говорят с очи. Бавя се за вечерната им разходка. Не спират да сноват, а ноктите им потропват по пода. Ако затворя очи, потропването ще ме отведе при птичетата, които кълват просо на перваза. Навличам пъргаво дънките, слагам връхна дреха, омотавам шал. Андрей ме зърва, подпрял се на рамката на вратата, и се смее с глас. Къде си тръгнала така зазимена? Как къде, навън, отговарям аз и се ядосвам безгласно, че ме пита очевидни неща. Сваляй зимата, навън е лято, категорично заявява той и смехът му отново плисва наоколо. Позачудвам се, отмахвам връхната дреха и тръгвам, няма време за мислене, Кита и Гельо са вече на стълбите. Слизам, но недоволството ме е оплело в лепкава паяжина, започва да ме увива в пашкула си. До вчера бях настинала. Привечер е, а аз – по къс ръкав. Есенните вечери са хапливи, сега ще затракам със зъби, пак хрема, кашлица. Къде ми е умът, че така лекомислено захвърлих шала? Слизаме на първия етаж, четирикраките припряно ме дърпат към входната врата. Отварям я забързано и изведнъж потъвам в топъл и мек помпон. Кучетата и те застават мирно, отложили за миг бързането, сигурно обезсилени от бухналата топлина на вечерта. С чувството, че нещо мило и наше се е върнало, политаме плавно в есенната привечер. Планинският кристал на луната проблясва в притъмняващото небе. Всичко околовръст е потънало в особена прозирна мекота. Шумовете са приглушени, стъпките – велурени. Сиви котета са вирнали опашки и почти слели се с мрака, се заборичкват с него. Търкалят се с разперени лапи, открили едно особено мъхесто щастие в нощната игра. Дори асфалтът, по който се движат автомобилите, ми се струва гладка и лъскава вода, която потулва в диплите си триенето на гумите и достига до мен като плисък. По пейките са скупчени хора, приказват си така, че говорът им звучи като топъл шепот. Леко проскърцват люлките, с летящи на тях деца. Минаваме под една тераса, от която се разнася мирис на чисто, на току-що простряно пране. Вдишвам и усещането, че лятото тепърва идва отново заровичква с крачета в сърцето ми. Едно сладостно очакване зажужава там, посипвайки с микрончета полен мислите ми. Усещам земята топла, дишаща равномерно, готвеща се за вечерна отмора. Кучетата прошумоляват приглушено в тревата, и те не бързат както обикновено. Автомобил светва фарове, Гельо попада в снопа им светлина. Силуетът му се очертава от тънка златна линия: насечена блести около ушите, заоблена по тялото. Всяко косъмче от козината му е позлатено. За миг се превръна от старо куче в златно сияние. Аз примижавам заслепена от позлатата. Излизаме от разпръснатата светлина на фаровете и рязко се потапяме в топлата вечер. Гледам сънено, не разбирам сънувам ли, истина ли е. Но дори комарите жужат за достоверност. Никак не ни се прибира, приличаме на шляещи се малчугани през лятната ваканция. Усещането се усилва от долетялото тупкане на топка. Оградата на кой ли спомен прехвърли и тупна до мен? Не е лято, пък пърха във въздуха. Сигурно се е отбило пътьом, за да ми напомни как да го чакам – меко, шепотно и златно. Дори аз и светът да сме с главата надолу, да разпервам махови криле със смелостта на колибри. 

*

"Само безумните, Дорион, поставят щастието извън силите си." 

И е щастие да си оближеш пръстите от стичащия се по тях шоколад, а небните ти дъги да извиват гръб след шоколадовите капки; да крадеш минути за четене или писане, да слушаш детско дърдорене, докато правиш дълъг списък със задачи, да мигаш с детски очи заедно с лапичките на Коледното дръвче. Задъхваш се. Безсъние и сън се омотават ведно. Но има за кого, има за какво! Трябваш, нужен си! Безметежността е в друга галактика. Пуста. Безвремева. Безкислородна. Ти си далеч. Пишеш живота си в твоя млечен път, един път с краснопис, друг път буквите са разкривени, първолашки ченгелчета. Но какво от това? Четливо е, защото е преживяно. Твоето преживяно. Графологът са сърцето и мислите. И липсващото време се превръща в богато кръвоснабдена тъкан – хем кърви, хем кислород ти дава. И жив, яйценосиш своя смисъл. Топлиш го, за да се излюпи. И политаш, докъдето ти стига магията. Със сърцебиенето на птиче. Не спираш. По лястовичи закони се храниш, обичаш, дори спиш, летейки. Няма време. Тик-так, тик-так... Твоята корона е на жълтоглаво кралче. 

*

Знаете ли колко може да е вкусен въздухът? Затъжвали ли сте се за въздух, така, до задушаване? Вдишване. Издишване. На пресекулки. Или отмерено. Свежа струйка от отхапана зелена ябълка се търкулва в гърлото, потича по трахеята и облива белите дробове. Алвеолите припукват, издуват се, пълни с кислород. И усетили прилива на свободата, дробовете вдигат котва от мъртвицата. Примлясквам от удоволствие! Какъв фин вкус! Кианитено син. Морско солен. Клечести стъпчици на врабче върху сняг. Пърхащ орляк тишина. Восъчна пита, капеща от лятна премала. Прасковен мъх. Вятър, нахлул в ноздрите. Дъжд, плющящ на присое. 

Имам усещането, повече от всякога, че съм човешка птица. Коренището на бронхиалното ми дърво пази фосилен отпечатък на древния археоптерикс. А в клоните му гнезди синевата.

Въздухът ми е толкова вкусно-спасителен, сякаш вдишвам първа глътка. Крилато ми е. Не спирам. Вдишване. Издишване. И вместо проплакване – политане. 

*

Връхлитам на терасата, нещо търся между другите сто неща, които върша. И останалите сто, които се опитвам да задържа в паметта си. Денят, разграфен до последната минута, ме гледа с втренчения поглед на сова и пили нервните ми окончания с настойчива непоносимост. Ненадейно спирам. Сякаш някой ме повика отдалече, някой скъп човек ще да е, защото сърцето заблъсква в гърдите с познат трепет. Уж познат, пък съм забравила откъде. А как искам да си спомня...

Денят е узрял, слънцето омърлушено чатка кехлибарени зърна на броеницата си. Носи се мирис на пушек и печени чушки. Вдъхвам. И пак. Вдъхвам. Тишина с топлината на сиромашко лято каца на перваза и чопли, уж нехайно, под крилото си. Клепките ми затварят вратите на виделото. Сладко-димно кадило прокарва пътечка в мен. По нея се отъркулва сълза, гореща като връшник. Стар белег припарва. Сещам се кой ме вика.

*

Утрото е ратник на живота. Върви босоного по оросената твърд и гали просветляващото небе с още сънените си хълмовете. От нечий двор закукурига бодро петел – звонът на утрото, чист, ясен, възвестяващ. Тишината му постила нежно кадифе, по което да мине, възседнал ослето на вятъра. Мракът се пропуква и от черупката на нощта подава глава млечното утро. 

Лека хладина ме гали с перце по кожата, от което настръхвам на хиляди пъпчици. Превръщам се в утринно дръвче. Кацат по мен и моите жар птици. Пред очите ми се проточва тънката нишка на паяжина, полюшва се едва, сякаш отмерва началото. Свилата й бавно улавя лъчите в светлинни кехлибари. Загръщам се в себе си, поемам дъх и го задържам, за да го стопля. После бавно издишвам белия дим като кадящ фитил на изгасена свещ. И аз като онзи кит, който глътнал Йона, искам да глътна живота и да го пазя невредим в себе си.

*

Денят ми дъхва на юни. Сладко, тръпнещо, нетърпеливо. Налят е с толкова пролет, че прелива и се излива във водоскоци лято. Топъл повей. Съцветия салкъм. Кукувиче грозде. Пера от слънце. Сянка на черница се поклаща с плавност на жена върху плочника на тротоара. Пилетата пеят невидими, буболечки жеркат из въздуха, котка пресича митата улица. Дочувам гласове на деца, стъпките ми ромолят като вода. Машина за косене пърпори наблизо, зеленият дъх от сенокос се разлива в злачна поляна в мен, чупят се восъчните печати на студа, пчели затърсват търтеевото сборище. Очакването за лято трамбова шарени зрънца пращец в килийките на мислите ми и залива догоре с мед. Слънцето захранва земята с пчелно млечице, нали е кралица. Спирам насред улицата и дишам в премала. Краката ми са подкосени като при първа среща. Очакването за лято засвирва в мен своя опус на непосилното щастие. Не си запушвам ушите като спътниците на Одисей. Знам, че болката може да е красива. 

*

Пътуваме с колата. Мълчим. Прозорецът е открехнат, колкото процеп към пролетта. От него изтънява стебълце свеж ветрец, на който е кацнало нетърпеливо чуруликане. То влиза с птичи крачета в ушите и гърлото ми. Преглъщам неуверено. И цялата изтръпвам от пролет. Идва ми да извикам необуздано, високо, наивно дори, че идва нещо красиво, нещо носи прероден смисъл, зачатъци на живот и благолепие; нещо, от което кожата ми настръхва с малки пъпки, готови да се разпукат в цветове. Зимното тумтене тупна в тъмен кладенец и заглъхна забравено. Слънцето се е изтърколило от лунните завивки, измило е лъчите си с вода от портокалов изгрев и е грейнало в топли зари. Пролетта води огненото му кълбо като хвърчило из синевата. Отдолу звънят по детски гласовете на цветята.  

Шири се орна земя докъдето ми виждат очите, вятърни перки се въртят по хълмовете отсреща. Един рицар се протяга в мене, изпукват коленете му от уседналия живот, лъска стари доспехи и шпаги и полита през глава за битка със сенчестите великани на земните дни. Вижда ги дребни и нищожни през лудостта на пролетта. Оръженосецът сърце ликува и бяга след хвърчилото – с вик, с песен, с възторжено мълчание...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 52, май, 2025