Димитра Канева – Система

Омразата е бланширан картоф. Ставаме неактивни като вулкан в пепелта на света. Може би ще се обичаме в системата на Димитра Канева.

Александър Арнаудов

страшна ли съм?

когато изригвам в ръцете ти

като вулкан

заблудила всички

че съм неактивна

сама повярвала 

в угасналата си пепел

лавата ме понася надолу

към теб

изгарям ли те?

извинявай

не

ти знаеш по-добре и от мен

че първи ме предизвика

но сега се топиш

страшна ли съм?

когато се разтварям в устата ти

като тайна

признавам ти 

че за мен си шепот в мрака

материализираш се

само за миг

не стигам края

на очертанията ти

сънуваш ли ме?

извинявай

не

ти знаеш по-добре и от мен

че първи се събуди

но сега спиш

страшна ли съм?

когато се отразявам в очите ти

като метеорит

с тази скорост

разбивам земята ти

на парчета

през дупките прозира

кой си ти всъщност

трусовете на сърцето ти

могат да ме пленят

бягаш ли?

извинявай

не

ти знаеш по-добре и от мен

че първи погледна небето

но сега се заравяш

страшна ли съм?

не и ако

гориш

будуваш

летиш

с мен

Феникс

сълзите ми лекуват

всички зараснали рани

и кръвта която пак потича

помни че не е важно

дали сме щастливи

щом все някой не е нещастен

още има причина

да летим

дори и без криле

докато хвърляш

пламтящи кибритени клечки

право в най-запалимите части 

на сухите ми сълзи

те окуражавам

ти можеш!

може би

ще дойдеш с музика

може би

със тишина

може би

ще си вихър

от емоции

или вълна

от мисли

може би

ще се отблъскваме

като мрачни лъчи

от екзистенциална самота

може би

ще се привличаме

като светли отражения

на отминалите си грехове

може би

ще си в гърчове

от разредената ми отрова

в студените си вени

може би

ще кървя във винено

прободена в самата рана

от твоята ръждясала кама

може би

ще бъда в бяло

или ще съм

в своя собствен цвят

може би

ти ще бъдеш с риза

или с огнеупорна жилетка

може би

ще си сляп

за моята грозота

а аз ще съм глуха

за твоя тътен

може би

ще ме желаеш

въпреки че ме виждаш

а аз няма да мога да живея

без ти да ме рушиш

може би може би може би

може би

съществуваш

може би

ще дойдеш

може би

ще останеш

със сигурност

ще се обичаме

Система

омразата

е бланшираните картофи

с които обществото

пържи стомаха си

който извади на показ

мършата

гнилоча

проядените сърца

бива наречен глупак

с взривоопасна проказа

който омесва съставките

е разумен човек

с добро бъдеще

който убива

и гледа с радост

как месото изгнива

е преуспял човек

за пример

и всички ядат

дъвчат

за да повърнат

и да се издигнат

надолу

в канализацията

на бланшираното си бездушие

а глупавите хора

които почистват след това

и отказват да се заразят

със здраве

са единствената надежда

на любовта

добротата

е въпросът

без отговор

който винаги

е смислен

да правиш добро

никога не е

напразно

любовта ти

никога няма

да е прекалено силна

пространството

се нуждае

от повече любов

времето

е чакало цяла вечност

да се роди

твоята доброта

въздухът трепти

в очакване

да бъде прегърнат

от твоето изпълнено

с въглероден диоксид

сърце

земята се изправя

под натежалите ти

от тъга крака

светът шепне

любовни крясъци

на душата

която чувства

добротата любов ли е?

Метафора за живота ми

когато се свия

в ъгъла на леглото

и се извинявам

че се разпростирам

щеше да е добре тези 

които лежат до мен

да ме бяха удушили

в съня ми

вместо

да ме прегръщат

докато съм будна

и повече

да не ме

докоснат

Кръстопът

Политиците не ги вълнува,

че усмивката ти е лунна светлина,

нито че очите ти

са единственият антидот

на земната тъга.

Нормално е -

те не те обичат.

Но обичат все някого.

Дали?

Политиците не ги вълнува,

че сънувам как изграждам

дома ни с ума си,

нито че се събуждам

плувнала в живот.

Нормално е -

ти не си ги поглеждал така,

както гледаш мен.

Но все някой ги гледа така.

Дали?

Властимащите не ги вълнува,

че прекрачваш границата

на сърцето ми,

нито че в твоето сърце

всички мои бежанци

са добре дошли.

Нормално е -

те държат на своите граници.

Но все някога си губят паспорта.

Дали?

Политиците не ги вълнува,

че бих те чакала вечно

на митницата,

нито че ти би открил

териториите ми

и без карта.

Нормално е -

ти не си учил езици за тях.

Но все някой им е казвал

Обичам те.

Дали?

Хората с власт не ги вълнува,

че сърцата ни

са отвъд всяка националност,

нито че за душите ни

няма граници.

Нормално ли е

техните души да не са

една душа?

Но ако бяха,

всеки щеше да си е

у дома.

Нали?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 52, май, 2025