Диляна Стоилова – Изход

Тишината след нас огъва ветровете. Самодостатъчни сме като тревата. Застиваме на ръба на пейзажа на Диляна Стоилова.

Александър Арнаудов

Изход  

Да избягам от света 

без да липсвам на никого

Сърцето на зимата  

Под мартенския сняг все още тупти сърцето на зимата – 

този тънък скреж гази тревите, разкъсва семената от нарциси, реже усърдно тишината след теб, огъва пролетните ветрове, тъжните, все още празни ръце и дъхът на изминалия декември. Сега тя спи... 

Тихо спи и споменът за пукота на съчки в камина, щастието в това да  зарадваш някого, шепотът от вечерната песен на синия вятър, заглъхващ  тихо... 

Тъжна е зимата, бяла е... 

В дълбините на сърцето ѝ намирам себе си- застинала, но самодостатъчна, очакваща тревата,  

която ще се вплете отново в краката ми. 

Движение на сърцето  

Гледаш ме 

голотата ми те връща отново надолу към корените, където диша утробата  на сърцето.  

Където всичко се движи, пулсира, за да се роди любовта... 

В мене е светлината, която осветява нощната ти пустиня на чувствата,  звездният път, по който се движи сърцето. 

В мене е и онзи стрък поезия, която прилича на слабо, малко цвете, което ще поникне смело върху рамото на времето. 

Протегнали сме ръце към свободата, към пътя, където стои единствено  нашето съществуване. 

Където очакваме първото случайно докосване, първите погледи, които ще раздвижат въздуха, смелите думи, които ще изваят светове.

В мене е онова движение на сърцето, онзи незаменим трепет, който ме кара да напусна света, за да се родя отново... 

Самота 

Разлята тишина по росата  

на гергините. 

Вятърът мистично играе по тъгите ни,  

застанал на ръба на пейзажа. 

Отвява спомени

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 55, март, 2026