Дилян Еленков – Зимна история

ЗИМНА ИСТОРИЯ

През годините с Дим, моя режисьор, установихме неочаквано силна връзка. Започна постепенно, в началото предимно по работа, обсъждайки пореден филм, който ще правим; после започнахме да се чуваме все по-често, в началото през месец, после през седмица, докато в един момент това стана ежедневие. Дори без да имаше конкретна причина, всяка сутрин водехме едночасов разговор. Нямах търпение да стане 8: 30, по което време обикновено си звъняхме.

Дим имаше жена и три деца, две момичета и едно момче. Можеше да се каже, че има мечтания от много, така наречен, прекрасен живот. Ала си го беше заслужил. С много труд спечели сърцето на жена си, после дойдоха и децата. Когато се запознахме, пиеше много. Понякога това избиваше в контролируем гняв. После жена му казала така: „спри да пиеш, или си тръгвай”. И той спря. Въпреки това продължихме да си казваме „наздраве”, без значение кой какво пие. 

Времето минаваше, разговорите продължаваха. Научихме се на взаимно уважение, без чашата да е посредник. Правихме филм след филм, аз пишех, той рисуваше и режисираше. Гордееше се с това, че не пие и не пуши, нещо, което аз продължавах да правя. Винаги говореше спокойно, ала аз усещах елементи на лудост и спотаен гняв. Каквито и аз имах. Ние си знаехме.

И ето, една зимна сутрин, Дим не се обади. Почаках, не се стърпях, и към 9 му звъннах. Не вдигна, ала после ми писа, че ще води жена си на ски, затова не може да говори. Успокоих се. Ала ето, и на следващия ден не се появи. На третия ми звънна, и каза, че жена му претърпяла инцидент в планината. Едната ска й се откачила, паднала, и си счупила врата. Два дни я издирвали, докато я намерили в подножието на един заснежен хълм. Онемях.

Следващите дни, седмици и месеци бяха тежки. Почти не се чувахме. Винаги му казвах, „ако имаш нужда от нещо, каквото и да е, тук съм... винаги ще бъда”. След малко по-продължителна пауза, след около година, Дим ми звънна. „Трябва да се видим”, каза. „ОК”, отговорих. Разбрахме се да се видим в близкия парк. 

Седяхме на една пейка, която разчистихме от падналия сняг. Мълчахме. Аз отпивах от патронче уиски. Той изведнъж каза: „Не мога повече така”. „Разбирам”, отговорих. „Нищо не разбираш”, рече ми. „Аз убих жена си”. „Е, не си първият”, насмешливо отговорих. „Не, аз наистина я убих... онази сутрин, когато ти казах, че я водя в планината, тя вече бе мъртва. Предната нощ се скарахме, не знам какво стана, бях гневен, помня, че я блъснах по стълбите, после тя лежеше долу със счупен врат. Някак не се паникьосах. Веднага разбрах какво да направя. Занесох тялото й в планината и инсценирах злополука. Това е. Но повече не мога така. Ще се предам”. Мълчах, допих наекс уискито. „Има още нещо”, продължи той, „искам да се грижиш за децата”. Бях главозамаян, но отговорих „добре”.

И да, така стана. Дим отиде в най-близкото районно, и си разказа историята. Сега излежава 35 годишна присъда, а аз се озовах с три деца, без дори да имам жена. Освен всичко, му разрешиха да рисува в затвора. Всеки ден ходя при него на свиждане, нося му нови текстове, по които той прави нови проекти. И, смея да кажа, че това са едни от най-добрите ни филми.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 57, септември, 2026