ПОСЛЕДНА НОЩ
Войната идваше. Непоколебимо, като оглозгана от пес кост. Д виждаше това дори в тревожното чуруликане на птичките. Чудеше се дали ще продължат да огласяват поляната, когато бомбите започнат да падат. Чудеше се дали тази разлистена зеленина ще стане черно-бяла, като във филмите за Втората световна.
Д живееше за своите родители. Те бяха възрастни, минаваха 80-те. Самият той минаваше 40-те. Отдавна се бе отказал от мисълта да създаде собствено семейство. Не желаеше жена, нито психически, нито физически. Идващото в бъдещето го правеше едва ли не доволен, че няма деца.
От години не излизаше. Не се срещаше с приятели. Прекъсна всички връзки. Единствено се налагаше веднъж дневно да слиза до малката бакалийка наблизо, да напазарува най-необходимото. Не беше разточителен, но не и пестелив. Беше подготвен, в този смисъл. Беше подготвен за момента, в който нямаше да има бакалийка, нямаше да има нищо.
Д имаше котка, която обожаваше. Родителите му също бяха силно привързани към нея. Тя даваше на всички доза щастие в ежедневието. Хранеше я винаги с прясна риба, сварена, която, преди да даде на котето, старателно почистваше от костите. Благодарността бе взаимна.
Д живееше по този начин, и не желаеше нищо повече. Бе намерил щастието, своя мир. Дори готвенето го извисяваше. Радваше се, че има за кого да готви, правеше чудни ястия. Имаше дори свои рецепти, които с времето се развиваха.
Майка му и баща му харесваха всичко, което им предлагаше. Дните минаваха в тишина и спокойствие.
Когато войната започна, Д получи повиквателна. Дори не дойдоха лично, а по пощата, отдавна празна и неизползвана. Д накъса малката хартийка, хвърли я в кошчето. В него мисълта за сражение бе немислима. Замисли се дали да не се изяви като умопобъркан, и да отиде в лудница. Предпочиташе това, отколкото да е на бойно поле. Ала не можеше да напусне дома си. Не можеше да остави родителите си..
Когато завиха сирените, той видя паниката в очите на старите. Обезумелите им погледи. Страх и тъга едновременно. Видя миналото, видя сватбата им, похабените снимки от едно щастливо и далечно съществуване. Сирените не спираха. Котето изплашено се скри под леглото. Тогава Д разбра. Разбра какво трябва да направи.
Преди време някъде бе прочел, че в семената на ябълките се съдържа цианид. Излезе със съзнанието, че ще е за последно, и часове преди да затворят магазинчето, купи 5 килограма зелени ябълки. Като се прибираше, остави вратата на входа отворена, не видя смисъл да я затвори.
Привечер наряза ябълките, извади семките, накълца ги с дървената дръжка на един стар нож, после ги сложи в малка тенджерка, сипа чаша вода, и ги свари. После направи своята любима, както и на родителите му, кавармичка – със свинска плешка, нарязана на ситно, с лук и червени чушки, индийско орехче и магданоз. Вместо вода сипа отварата от семе на ябълки. Ухаеше чудно.
Когато стана време за вечеря, Д сипа три порции, всички седнаха на малката маса в кухничката. Хапнаха, беше по-вкусно отвсякога. Мама и татко се умориха, и казаха, че ще лягат. Д ги целуна по челата, и пожела лека нощ. После отиде при котето. Погледаха се, очите казваха всичко. Д го погали, нямаше сили да му даде специална вода. Скъса един пист от тефтера си, на който написа няколко реда към брат си – да се грижи за животинчето, доколкото може.
Д се прибра в стаята си. Преди това мина през спалнята на родителите си. Те тихо спяха, завити в тънко одеялце. Д остави вратата между тях и него отворена. Както тази на входа. Седна на своето легло, запали цигара. Пушеше бавно. Преди фаса да догори, усети силно замайване и тежест в главата. Време е, каза си. Изгаси цигарата и легна. Остави лампата да свети. Зави се плътно. Затвори очи и притихна. Навън първите бомби засвистяха.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026
