Борислав Стоянов – Клетници

Разхождаме страховете си като кучета. Озъбени екстази и жестове на немощ ни съпровождат. Лекуваме наранените корони на дърветата с думите на Борислав Стоянов.

Александър Арнаудов

*
Все по-далечни са ми

острите, озъбени екстази,

жестове на отчаяние и немощ,

на бунтове срещу статуква и тирани.

Все по-близки са ми меките контури

на изгрева и залеза

и нежните овали на телата,

помилвани в съня си, клетници.

*

Разпиляха се многобройните 

бели стада на първия сняг.

Разтопиха се.

Зейнаха изпочупените корони на дърветата

като вълчи челюсти.

Земята оголи наранената си снага.

Ще я излекуваме ли?

А себе си?

*

Гледаме на света,

всеки от своя балкон,

всеки, в своя балон.

Наблюдаваме и живеем,

и строим кули от истини,

често върху нездрави основи,

и често съдим онези, различните.

А светът е прекрасен и цветен,

и ако можем да слезем от кулите

и да гледаме не от високото,

то тогава ще можем и да обичаме.

*

Разхождам страховете си

на къс повод.

Външно изглеждат 

дребно черно кученце, 

хибрид между японски хин и пекинез. 

Види ли големи кучета, става раздразнително,

започва да ръмжи, да лае, да се нахвърля.

С малките кучета е мило, любопитно,

но никога не се знае.

Казват, че страховете имали общо с мъдростта.

Донякъде мога да се съглася.

Продължавам да се разхождам.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 57, септември, 2026