Анастасия Стоева – Слънчево изригване

Анастасия Стоева е критик, поет, илюстратор и аниматор, изучавала анимационно кино в Нов български университет. Публикува разкази, статии, сценарии и стихове в различни периодични издания, сред които шотландското списание за литература и превод Interpret, Cineuropa, Zippy Frames, Литературен вестник L'Europeo, Портал Култура и други. Пише редовно за културното издание Програмата, където работи като отговорен редактор до 2023 година, и списания Go Guide. Работи по редица късометражни анимационни филми, като през 2020 сърежисира и анимира българския сегмент от проекта на ASIFA Spiritus Mundi: Animating the World.

Слънчево изригване

твърде далеч съм. 

слънчогледите ми обърнаха гръб, 

както обръщате гръб

на трамвая с надеждата,

че не е твърде далеч. 

на един гняв разстояние съм

от това да избухна

и да ви прегърна в ядрото си, 

всички ви, любовно. 

една апокалиптична прегръдка 

и после – блажена тишина. 

всички живеете в неизползван

пепелник, който мирише на метал. 

остря зъби в скалите

на някогашни поля

и хвърлям песъчинките им

в очите ви, ослепейте, 

за да прогледнете. 

вижте ме в пълнота

и ослепейте радушно. 

виждайте отпечатъка ми завинаги, 

щом като своя не можете. 

слънчогледите не растат в бетон,

но растат в бетон, 

защото няма къде другаде.

не събличайте всичките си дрехи, 

не се връщайте към началото, 

не яздете коне, яздете машини, 

не яздете коне, твърде свободни са, 

не бъдете деца, 

кажете не на младостта

и остарейте главоломно, 

както си знаете. 

развейте флаг от кръв,

не вейте бяло знаме,

(за предпочитане да е върху

щик втора или трета употреба), 

не усещайте топло тяло под вас,

освен ако не е на нещо мъртво, 

не търсете принадлежност

и злостно прегризете пъпната си връв сами. 

моля ви, 

така отдавна

не съм прегръщал никого.

Война

кралят и кралицата влизат в метрото,

попът и дамата, ако щеш, ама

той не е никакъв поп, а и тя

не е точно дама 

но все са карти от различна боя. 

тя сяда. мирише на пълнител за химикалка,

розов, с брокат.

той – във въздуха около него

бягат кучета, щурци, кипи алпийски чай

и почва. 

тя ходи на почивка все на топло, обича

на Бахамите, обича в Мароко, 

ама да не е при бедните, пък той

харесва на хижа и да го хапят комарите 

и жените понякога, 

когато нея я няма. 

попът се държи за металния прът все

едно може да падне от мястото си

като на лодка в бурно море. 

дамата забърсва разтеклата ѝ се очна линия,

внимателно, хирургично, 

скришно изтрива почернял пръст

в ръба на роклята си. мръсното

при нея винаги е тайно, 

мръсотията се крие по шевовете

и под розовото на ноктите ѝ. 

тя започва слабо, със седмѝца,

той я взема със замах, 

ей, как те цакам,

вика си, между пръстите си е събрал

всички аса, само чака да му дойдат,

после: тройка взима двойка,

вале – шестица, попът 

с попа взима дамата 

на дамата. след малко става чудото,

двамата са изправили

десятка срещу десятка

и започват да редят

две успоредни вавилонски кули, да

удвоят езиците, съвсем да не се 

разбират вече. 

ха, взимам ти Марокото, вика попът

и се хили, взимам ти Бахамите, 

взимам ти розовото, да остане

само мръсотията под ноктите ти, 

люспи от орехи и скариди между зъбите ти. 

дамата не му остава длъжна. 

с едно движение прибира

кучетата, върхарите, космическият чай, 

взима му цялото онова там, 

където звездите са 

на една ръка разстояние. 

войната е най-лесната игра и е

тази, която научаваме първо. 

и докато попът злорадства

как винаги 

поп взима дама, а не обратното, 

е забравил, че колодата е нейна

и нищо не може да промени това. 

Асо пика

в София нямаме вятърни мелници.

мятам си копието по един

случаен превоз,

бъхтя римските колони

под булеварда

с алебардата,

млатя с боздуган

разбитите тротоари,

режа ухото на песъка

с един удар

като импресионист.

катапултирам се в кубетата

на катедралата,

опустошавам паветата

с пиката,

байонетът ми пръсва

балконите на панелките,

разпарям спирката

с рапира,

пикирам с пиката

право през

портата на министерството,

със сабята посичам

статуите на славейков,

забивам меча си в окото

на мавзолея.

навсякъде виждам

озверели великани

и само си повтарям

не съм луд

не съм луд

не съм. 

Миграция

ах, вие, целофанени лебеди,

негодници пакостливи, как сте накацали

по площада, разгънати оригами жерави,

балансът ви се е поразпрострял,

току да рипнете с вятъра,

подли и неравноделни, не като

гларусите, да ми ядете тука 

изоставени пици, като балъци,

вие прозрачни хранопроводи, виждам

ви всичките обеди и вечери

през кожата, виждам ви, 

прозрачни трактове, понякога.

виждам ви.

ятото си почива на Славейков, ятото

е поело на север в несъобразителна

миграция. времето не е 

за пътуване. 

времето не е. 

спирате в ритуален кръг

в безветрието. единият

е изключен от кръга, както

по принцип се прави 

в обществото – балансът 

е възвърнат. 

хензел и гретел много са плюскали,

целофанени лебеди, плюскали 

са кроасани, измели

са цял склад, измрели

са птичките, пчеличките и прочее,

червата им са целофан. ах, вие, 

съзвездни подутини в площада, ах, вие,

скитащи балони с въздух, ах, вие,

епидермиси изтърбушени. само в буря

оживявате, урагани от скърцаща плът,

само в буря политате, иначе

кретате, кръжите безцелно

в краката ми, все с площада

на едно ми иде да ви смачкам,

вие, прозрачни

призраци

на радостта от това 

да имаш.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 52, май, 2025