Свежа Дачева - Работливият, но не твърде мъдър градинар
Природата се надига и превзема света ни в прозата на Свежа Дачева.
Александър Арнаудов
Работливият, но не твърде мъдър градинар
Запретнах се да плевя цветната леха. Едногодишни цветя във всички цветове на дъгата се люлееха от слънчев вятър. Чудна стана тази леха. Всяка сутрин ново цвете отваря очи и ахва: О, колко е огромен, но пък така е лек океанът над мене! Защото преди да поникнат, единственото синьо, което цветята познават е това на водата. А аз на свой ред ахвам: Това новото прилича съвсем на огнена звезда! Откъде да знам имената на всички цветя – ами звезда ще му казваме.
Леле, колко много бодлива повет се е увила около стеблата и колко троскот им пие влагата на корените. Ами „rävsvansen“ /лисичата опашка/, която се преструва на цвете, нея какво да я правя?
„Лисича опашка“ му казват в нашия край и не без причина. Официално носи невинното име „åkerfräken“ /луничка в нива, нещо като луничаво растение/. Стеблото му е наистина обсипано с чаровни лунички. Като имам предвид характера му обаче, мисля, че „лисича опашка“ му подхожда повече. Подава си то опашката ту тук, ту там, а лисицата под формата на дълбоки и здрави като кабели корени се крие на метър под земята – върви я гони. В интерес на истината „лисичата опашка“ е красиво, нефритенозено стръкче, което ако го оставиш да расте се издига като пагода нагоре към небесата. Веднага и без ропот то оставя крехката си опашка в ръцете ти, докато лисицата отдолу сподавено се киска. Всеки си има номер в живота. След седмица пак ще се разправям с нови лисичи опашки. Този плевел е истинско предизвикателство. Поразрових се и се оказа, че Equisetum arvense, както се казва на латински, е всъщност полски хвощ. Ай, ай, ай! Какъв ти плевел? Ами че то било ценна билка за лекуване на тежки болести и било последния представител на великия род Eqiusetum. Размножава се със спори и единствено то, заедно с папратите помни динозаврите. Това растение народът със страхопочитание го нарича „змийска хурка“, „мечо вретено“, „самодивски свещи“. С кого съм тръгнала да се боря?
Оплевих аз лехата и гледам – дългите шии на цветята са се понаклонили и шарените им главички клюмнаха. Чак тогава се сетих за симбиозата. Поветицата и троскота може и да пиеха от влагата им, но в отплата свързваха крехките им телца в жива верига срещу вятъра. Добре, че извътре оставих няколко саморасли малинови храсти, да ги крепят. Дано следващите дни не са ветровити, за да имат време цветята да се опомнят, да се сговорят за друга тактика – да пуснат повече листа ниско по стеблата или да пошепнат на несъбудени семенца, че е време и те да излязат под небесния океан.
Кое е зло и кое е добро на света се чуди сега работливият, но не твърде мъдър градинар.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023
