Ирен Петрова - Скъпа Лилит
Ирен Петрова е българска поетеса, писателка и журналистка. Завършила е Софийски Университет „Св. Климент Охридски” със специалности Онлайн журналистика и медии, Социална педагогика и Авторски театър. Като част от театралната трупа на университета участва в няколко международни театрални фестивала – в Тунис, Мароко, Иран и Русия. През 2017 г. печели специално отличие за публицистика от фондация „Васа Ганчева” за сериозното ѝ отношение към проблемите на културата и театралната критика, художествената проза и поезията. Автор е на книгите „Процеп към Париж” и „Скъпа Лилит”. Нейни стихотворения са превеждани на английски, френски, италиански, гръцки и турски език.
Откъс от книгата „Скъпа Лилит” на Ирен Петрова, ИК „Знаци”
***
Бих искал да те видя, когато и където ти е удобно. Бих искал да те видя на улицата, в някой парк, в кафенето отсреща, у нас – все едно. Бих искал да си до мен точно сега и да потъвам в очите ти. Бих искал... искам...
Гледай ме. Затвори очите си и ме гледай. Преди изгревът да докосне клепачите ти, преди да чуеш грохота на града, преди да ме усетиш до себе си, виж ме. Погледни с това, което наричат трето око. Аз съществувам.
Исках. Надявах се дори. Да отворя това огромно око, което знае и вижда всичко – от първия ден на сътворението, чак до последния. Сънувах те. Това око те видя в съня и те поиска. То те позна, то знаеше, че ти си същата, която съм видял под прожекторите в онзи бар, обляна цялата в поезия. И преди да промълвиш, преди да съм те заговорил още и да съм попитал „искаш ли” – аз знаех отговора. Затова ти казвам – когато можеш, просто ми се обади. Аз съм тук и те чакам.
Да, аз вече съм била в съня ти, когато за първи път си ме видял на онова съдбовно поетично четене. Била съм в мислите ти, без да ме назоваваш. Онази вечер е била предопределяща. Не си знаел, че отиваш в онзи бар, за да се срещнеш с Нея – жената от сънищата ти. Жената, която окото на бъдещето е прозряло преди теб. Ето как се е случило. Първо си чул гласът, изричащ думите. Влюбил си се най-напред в него, в нежния глас на една непозната, богиня, девица и вещица, в ритъма на стиховете ѝ, в начина, по който с присъствието си слага точка на всичко в света, всичко преди нея самата. Всичко преди появата ѝ в мислите ти. Бил си хипнотизиран от това сладострастно произнасяне на думи, без значение какви. Чак след това си обърнал глава към сцената, за да я видиш. Щом си я видял, веднага си разбрал, че е тя – жената от съня, видението в третото око – и си я пожелал. Ето ме.
Къде си? Чувам гласа ти, но не виждам нищо. Истинска ли си?
Гледай право в светлината на нощната лампа. Там ще ме видиш – като под прожектор. Истинска съм, щом присъствам в мислите ти, значи съм истинска. Какво друго си спомняш от онази вечер?
Дългите ти крака, слизащи по стъпалата. Усмивката, насочена към никой конкретно, но много конкретна. Ти, за първи път ти, за първи път истинска, от плът и кръв.
И после какво?
Не си спомням ясно. Мисля, че те потърсих, но не те открих в бара. Беше си тръгнала. После трябва да съм се напил, за да притъпя възбудата си. За да потуша желанието си по теб, която като риба се изплъзна от ръцете ми, като птица от погледа.
Това желание остана в теб и после. Така ли е?
Остана. После ми се прииска да пиша поезия, сякаш това щеше да ме доближи поне мъничко до теб. Затова ти написах онези няколко реда, които…
Които веднага научих наизуст и запазих дълбоко в себе си.
Значи не съм ги писал напразно…
Писането никога не е напразно. После какво?
После желанието нарастваше все повече и повече. Мечтаех те! Сънувах те! После се опитах да те потърся, но не знаех как.
А стихът… как се сети да го оставиш на бара? Откъде бе сигурен, че ще се върна?
Не бях. Просто се надявах, че поезията ще ни срещне отново. Дали някога ще бъдем един срещу друг, двамата, и ще се гледаме в очите? Така, както в онази първа вечер не успяхме…
Само ако се събудиш, мислейки ме. Постарай се да не ти убегне нищо. Запечатай погледа, цвета на очите, къдриците, спускащи се нежно по гърба, кожата – бялата плът на малокръвните. Измисли всяка извивка, която искаш да докосне ръката ти и се събуди с длан, притисната в нея.
Губя се. Губя се в къдриците ти и с всеки опит да се отскубна от тях, се оплитам още повече. Губя се в теб, в опитите да изляза цял от този сън, да разнищя смисъла му.
Сънят ти харесва. Остани тогава, загуби се, потъни в красотата на собственото си въображение. Какво виждаш?
Части от твоето тяло, осветени от нощната лампа. Останалите са закрити от сенките, които предметите в стаята хвърлят върху теб. Красива си! Красива си навсякъде! И ти отива! Впрочем, когато говориш за красота, нека ти кажа какво харесвам най-много в теб. Тялото ти. Особения начин, по който гледаш. Харесвам краката ти, дупето, онази извивка, която оформя дъгата от корема до другия край...
Харесваш всичко онова, което никога не съм харесвала в себе си.
Това е, защото не можеш да се видиш през моите очи. Ако можеше, щеше да се влюбиш в себе си, да поискаш да се любиш.
Странно е, но зеленият поглед, с който ме гледаш, започва все повече да ми харесва.
Откъде знаеш, че очите ми са зелени? Тук ли си? Виждаш ли ме сега? Ето, почти те усетих, в момента устните ми са там, където ти пожелаеш...
Тръгнеш ли по пътя на думите, все някога стигаш до плътта. Трябваше да го очаквам. Да предположа, че щом пиша за теб, рано или късно ще се появиш действително.
Неизбежно е. Но ти го знаеше, още първия път, когато те видях, и после, когато ми се обади да се видим, а аз (колко наивно!) си помислих, че ще бъдем само двамата. Винаги си усещала, че те желая, знаела си го. Ах, имам чувството, че щом те докосна, изчезваш! Ето, и сега те няма, а аз още пазя топлината ти.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 37, март, 2022