Яким Петров – Интелектуалният фронт
Виктор Копринаров
Правец, 1982 – София, 2028
Заглавие: СТАВАНЕ_ЖИВОТНО
Автор: Методи Димитров (реплика на Л.Л.)
Епиграф: Врагът ме окуражава
Битката ме възбужда
Победата ме оставя безразличен
Е. Леве
Материал: неръждаема стомана, пластмаса, плат, пигмент
Размери: в. 150 см / д. 150 см / ш. 150 см
[композиция за обитаване]
Проф. Виктор Копринаров става популярен за първи път по време на протест пред Съдебната палата през 2016 година. Тогавашният доцент Копринаров е в клетка само по H&M боксерки. Ръмжи, дращи решетките и хвърля нещо, което напомня дехидратирана фекална маса (тор), по служителите на реда, опитващи да удържат гражданското недоволство, което е на път да се превърне в кървав метеж. Не че събралите се нямат основателни причини.
Поводът за протеста е не просто разкриването на група 16-годишни безобразници, отдавали се на смразяващ кръвта BDSM с различни домашни любимци, но също че двама от виновниците се оказват синове на известни консервативни политици. Въпросните държавни представители, разбира се, опитвали да потулят цялата история и щели да успеят, ако не била една смела млада журналистка, внедрила се в непълнолетната BDSM банда със скрита камера.
Това, което Виктор усеща, скролвайки през публикуваните материали (особено кадрите с птици и женски гениталии) по време на паузата от „Въведение в естетиката на марксизма“ може да бъде описано като тактилно отвращение. Една почти мигновена омраза, разяждаща кости и тъкани, която не му позволява да довърши часа си върху най-изявения (все още жив към 2016 г.) представител на Франкфуртската школа Юрген Хабермас (1929 – 2026 г.). По същото време Копринаров е и горд собственик на чистокръвен сиамски котарак на име Жак и папагал, когото с любов нарича Енги (съкращение от Енгелс) и дори научава (след 6 месеца упорит труд) да казва с папагалски патос, че „критиката е единствено критика, когато критикува материалните условия на съществуването!“.
При все това притежанието на домашни любимци не е мотивът, довел обещаващия млад учен да се заключи гол пред Съдебната палата в необичайно студен за късната пролет ден. Коментарите под видеото на журналистката са по-отвратителни и от показания материал. Докато повечето хора проявяват съпричастност, отвращение и желание за справедливо наказание, както за родителите, така и за младите зоосадисти, то критици и фейк експерти бързо се нарояват. Повечето наричат журналистката „още една мрънкаща левичарка“. Започват да поставят под въпрос методите и почтеността ѝ. Разпитват какво всъщност прави една пълнолетна жена с тези 16-годишни непо-боклуци, как изобщо е могла да получи покана за нещо толкова унизително, долно и безбожно. В крайна сметка се стига и до добре познати евтини инсинуации, които представят видеото като част от насочена (ляво-прогресивна) смиър-кампания срещу консервативните (популистките, националистките и т.н.) звена в българското общество и представителство. Не минава много време и цялата дискусия се отмества към по-общия проблем за ежедневната жестокост към животни, включваща яденето, отстрелването, заснемането им за артистични и други цели, даже и отглеждането им като домашни любимци. Около тези разпалени дискусии скептиците започват да надделяват, тъй като журналистката се оказва гласовита веган активистка, свързана с войнстващите среди на радикалните зоо-етици, известни с навика си да пращат сурови органи на скромни цис-семейства, почитащи традицията на неделното печено.
Именно тези нападки довеждат Виктор до ярост, и го принуждават да се свърже със старите си другари от Колектива за социални интервенции (КСИ), на които доцентът предлага да организират мащабна демонстрация пред Съдебната палата.
Що се отнася до идеята за клетката:
Тя спохожда Виктор през една от нощите преди протеста по време на интензивно съзерцание на материали от интервенциите на художника и активист Йозеф Бойс.
***
Пърформансът на Копринаров получава смесени реакции от колеги и студенти. Няма консенсус относно значението на клетката. Въпреки това, пърформънсът донася определена видимост на доцента, която бързо се трансформира в онлайн вирулентност, понеже Виктор решава да остане зад решетките в продължение на седмица, доверявайки се напълно на софийското гражданско самосъзнание.
Въпреки амбивалентната си рецепция актът, наречен от КСИ „СТАВАНЕ-ЖИВОТНО“, довежда до няколко оставки и до странен процес срещу 16-годишните извършители. Те биват обвинени в участие и разпространение на зоо-порнография и изпратени в неизвестна институция, специализирана в реформирането на определени видове младежка престъпност и патологични поведения.
Виктор пък получава няколко предложения от средноголеми фестивали за съвременно изкуство, договор за книга с малко независимо издателство и осезаем ръст в броя студенти, посещаващи лекционния цикъл “Въведение в естетиката на марксизма”.
***
Към 2019 г. широката общественост е забравила за пърформънса на Копринаров, за скандала и за книгата му. От друга страна, Виктор е вече женен за приятелката си и спорадична активистка/концептуален артист Моника (Monique в социалните мрежи). Двамата отглеждат 7-годишно осиновено момче.
Така до към 2023 г. Копринаров е съсредоточен върху праксиса на бащината функция, т.е. възпитанието на малкия Лео (кръстен на Троцки); върху изнасянето на добре посетени лекции по марксизъм и естетика; изготвянето на монография за професурата си и не на последно място – публикуването на кратки есета върху родителството и свързани проблеми във Facebook.
Най-обсъжданата му онлайн публикация е върху въпроса за Холокоста. Хот тейк-ът на Виктор бързо поляризира общественото мнение, тъй като намеква за определени етно-националистически тенденции в политиката на Израел и насърчава хората да проявяват здравословен скептицизъм към универсалността на еврейския геноцид. Позиция, която не само флиртува с реториката на левите уатабаутизми, но и поощрява мисълта на немския консервативен историк Ернст Нолте.
Краткото есе на професор Копринаров от средата на 2023 г.: “Как да обясним Холокоста на дете?” (FB пост, 2023) събира над хиляда коментара за по-малко от седмица. Tова, което превръща текста в мрачно предсказание, e атаката на 7 октомври същата година и последвалата реакция на Израел.
Реакция, която в очите на много ляво-ориентирани хора се трансформира за отрицателно време в геноцидна мания, спонсорирана от техномилитаристки западни правителства, движени от лицемерие , фалшив морал и генетичен расизъм (FB пост, 2023).
С други думи, отвращението и тактилната омраза се завръщат и бързо окупират по-голямата част от емоционалните, когнитивните и моралните територии на Викторовия дад-бод. За професора по философия, действията на Израел се разкриват не само като неоправдани, но и като напълно неподлежащи на обсъждане. Копринаров става абсолютно неотзивчив към хора (колеги, студенти и приятели), които не са про-Палестина или се осмеляват да попитат за сложната регионална история, ролята на европейската мека геополитика, американските империалистки тактики и влияния... списъкът може да продължи безкрайно, тъй като това, което тормози иначе трезвия академичен ум на Виктор, е почти карикатурно отвращение към Израел като проект и най-вече – отвращение към собствения му самоколонизиран контекст, т.е. към българската културна и политическа незначителност, към неутралността на повечето тукашни граждани или, по-лошо, към откритата им подкрепа на израелското право на съществуване – една куха и по същество фашистка формулировка на националната сигурност и суверенитет (FB пост, 2024).
Отгоре на това множеството експерти се провалят в прогнозите си.
Някои убеждават, че това ще бъде кратка война, напомняща шестдневната. Други, че ситуацията ще бъде бързо овладяна с разнообразие от юридически, икономически и военни мерки, приложени с достойнство и компетентност от съответните западно-демократични власти.
Най-циничните пък казват, че конфликтът ще бъде забравен като повечето неща в свят, в който се качват около 600 часа съдържание на минута.
Нищо от това не се случва.
***
Към 2028 г. войната все още опустошава ивицата Газа. Снимкови и видео материали на мъртви деца (от двете страни), циркулират ежедневно: едно безкрайно изложение на човешкото зверство, което светът консумира с безразличието, с което скролва през рецепти за бургери. Израел говори безсрамно за окончателно решение на палестинския въпрос, използвайки цитати от Стария завет, и всичко, което се казва, е стряскащо близо до реториката на известния австрийски художник. Отражението от този безкраен военен фийд върху психическото здраве на професор Копринаров е меко казано тежко. Пост на съпругата му Моника, търсещ добър аналитик, описва менталното състояние на Виктор като диплеща се филмова лента от твърдения и вярвания, прогаряща след всеки пост оправдаващ израелската военна машина (FB пост, 2028). Трябва да се отбележи също, че 15-годишният Лео преминава през обичаен период на Едипова омраза към бащината фигура. Момчето се е присъединило към популярна банда непълнолетни агресори и провокатори, радващи се на значително медийно внимание (локално), след като част от въпросните младежи изпращат в болница дете, баба и охранител на търговски център: със счупен нос (детето), пукнати ребра и мозъчно сътресение (бабата), трайна слепота в лявото око (охранителят).
Няма сведения да е намерен аналитик.
***
7 октомври 2028 г. е неочаквано топъл есенен ден. Софийските улици са оживени от културните дейности, които една периферна европейска столица може да предложи.
Конференцията, посветена на петата годишнина от войната в Газа, е сред малкото столични събития, притежаващи всичко необходимо да се превърнат в значима международна интервенция. Професор Виктор Копринаров и главен асистент Симеон Гавраилов са работили неуморно в продължение на месеци, за да осигурят свидетели от първа ръка на геноцида, наред с някои от най-големите имена в областта на историята, културата и политиката на региона.
Въпреки отвращението си, Виктор се е съгласил с предложението на Симеон да поканят идеологически врагове, т.е. неголям брой либерални и консервативни експерти, и да изтърпят “моралния им дебилизъм” и “про-геноцидните им словоблудства”.
Заглавието на конференцията е „Отвъд аргумента: Преосмисляне на геноцида“.
Проф. Копринаров е обявил и премиерата на последната си книга – том от 600 страници (писан в продължение на 3 години), където Виктор проследява историята на понятието геноцид (отправна точка е философията на Теодор Адорно) и предлага радикалното му преосмисляне в светлината на текущите събития през иновативен концептуален инструмент, наречен от автора авто-геноцид.
Освен премиера и 45-минутен кийноут, насрочени за 9-ти октомври, проф. Копринаров е осигурил работа за Моник и Лео.
Моника е получила пространство за новата си инсталация нЕоБрАТИмо, а Лео – работа в будката за напитки и сандвичи плюс задачата да снима презентациите и докладите на гостуващите академици.
Като цяло отчаянието на проф. Копринаров – изтощението от следването на категоричен морален императив – е отстъпило място на известна гордост и психологическо облекчение. На странно блаженство дори, отразено в блясъка на чернокосата му опашка, в куфията му с аромат на евтин омекотител, и в кръглите му очила а ла Ленън, издължаващи и без друго продълговатото лице с черна брада, високо чело и флегматични кафяви очи, напомнящи клиповете с ленивци в YouTube.
***
Първите два дни от конференцията са изключително успешни. Националните медии следят зорко презентациите и дискусиите. В мрежата циркулират кликбейт откъси от доклади, миймове и рандъм кадри, движещи енгейджмънта нагоре. Няма закъснения, няма технически проблеми, няма бойкоти.
Дискусиите, разбира се, са разгорещени. Символни жестове и аксесоари намекват радикално противоположни Weltanschauung-и.
Кинотеоретикът Глория Янева, например, е със значка върху жилетката си, съчетаваща флаговете на Украйна и Израел, по време на доклада си върху теорията на образа и невъобразимия интериор на газовите камери.
Извън това обаче конференцията тече цивилизовано – в кулоарите на автентичното критическо свидетелстване, което една от най-големите, ако не и най-голямата човешка катастрофа на 21-ви век изисква.
Все пак едно микро-събитие (очаквано) пропуква за момент фасадата на критическата дистанция и академичния етикет, които опаковат Аулата на СУ през втория ден от “Отвъд аргумента”.
Актът се случва по време на доста скучна презентация върху Хайдегер, одобрена от организационния комитет (В.К. и С.Г.) заради произхода на докладчика: палестински поет и докторант по съвременна философия към Хумболтовия университет.
Докато поетът цитира фугата на Целан, петима активисти (непоканени) проникват в церемониалната зала на СУ и заливат с гъста червена боя полупразния ред израелски поддръжници в знак на отчетлива морална присъда и желание за рейджбейт клаут (поне десет устройства, вкл. това на Лео, заснемат инцидента). И докато публиката се възстановява от първоначалния шок, а двама наднормени охранители опитват да уловят извършителите, лидерът на групата се доближава до проф. Копринаров и му подава смачкана бележка.
Хартийката се оказва разписка за средно голямо дарение от “Съвременни критичeски перспективи” – издателство-параван на международната организация A.G.O.A.
На гърба лидерът е сложил цитат от автор, който Виктор не е чел:
„…не че един човек имаше смелостта да бъде зъл. А че милиони нямаха смелостта да бъдат добри.“
Инцидентът се случва през късния следобед. За щастие, не са останали много лектори. Не че Виктор чува нещо от презентациите им. Лицето на професора продължава да излъчва учтивата съсредоточеност на опитния академичен слушател, но под повърхността получената информация окупира и разрушава.
Една-единствена дума циркулира из съзнанието на професора.
Тъпа дума.
Проста дума.
Делегиране.
Делегирането е легитимна процедура особено при организацията на събития от такъв мащаб.
От гледна точка на здравия разум, делегирането е равнозначно на доверие.
Делегирането, ако следваме Дерида, е особена форма на мека сила, която, при правилна употреба, може да създаде сплотена общност от приятели. Да обедини другари около обща кауза. Същото може да се каже и за прошката, но това не е важно.
Най-важното е, че делегирането е реално, материално потвърждение, че не си контрол фрийк.
***
След последната презентация Симеон Гавраилов (основен субект на делегиране) получава сигнал да последва проф. Копринаров до кабинета му.
Младият социален философ се подчинява. Двамата академици прекосяват празните коридори на Ректората – дълга и мълчалива разходка, разтворена в миризмата на белина и скърцането на тежки дървени панти, нуждаещи се от добро смазване.
Знаеше ли? – пита професорът, след като се настаняват в малката стая с огъваща се под теглото на “Капиталът” дървена етажерка.
Симеон Гавраилов взима бележката, прочита и я изхвърля през открехнатия прозорец.
Разбира се.
Реално ли е?
Това е нонсенс въпрос.
Знаеше ли?
Аз го уредих.
Защо?
Гласът на проф. Копринаров е гробовен.
Защото не всички евреи са геноцидни маниаци. Прочети Лакан. Там, където преработва логиката на Аристотел. Pas toutes... Pas toutes.
...
Освен това, имахме нужда от пари. От подкрепа... От публичност.
Добре.
Добре ли си?
Да, да. Просто... не знаех. Не знаех. Делегирах.
Когато тишината става непоносима, Симеон казва:
Нали ще се видим на вечерята с хората от Goldsmiths? Показах им няколко клипа от СТАВАНЕТО. Харесаха ги. Искат да поговорим за някакъв проект в Лондон.
Супер. Благодаря.
Ще се видим, нали?
Разбира се, разбира се. Това не мога да го делегирам. Имам малко административна работа. Ще се видим там направо
***
Виктор Копринаров не отива на вечерята с гостите от Goldsmiths. Нито се прибира у дома. Вместо това взима лаптопа си – архаична машина на Linux с теглото на малък снаряд – и се качва на метрото за “Логоцентрала”
Дъждът кара модерната фасада на галерията/коуъркинг спейс да блести като петролен разлив.
Охраната (приятел и бивш член на КСИ) допуска проф. Копринаров без излишни обяснения.
Професорът минава покрай нЕоБрАТИмо и отива до бившата си клетка, изложена от съвременен артист като част от проект, посветен на българските (контра)култури.
***
Виктор прекарва нощта в клетката си. По боксерки (не H&M). Работи върху изцяло нова презентация за кийноута си в 12:15 на следващия ден.
По сведения на охранителя фигурата на голия професор изглежда обладана:
тяло, заело Ам-гъл поза, странния пращящ звук от архаичната му машина, изцъкления поглед, дрехите, прилежно сгънати до намерения обект.
***
Около 8:30 сутринта проф. Копринаров излиза от обиталището си, освежава се набързо в тоалетните на “Логоцентрала” и се облича.
В 9:00 има кратка среща с хора от КСИ. Виждат се в новооткрития бар за крафт кафе, на около 50 метра от “Логоцентрала”. След професурата си проф. Копринаров е развил особена страст към студено пресовано кафе с дехидратирани портокали отгоре.
В 9:15 Виктор е пред главния вход, разговаря със Симеон Гавраилов и първите лектори/слушатели за деня. Не споменава нищо за отсъствието си от вечерята. Не се наблюдават видими признаци на тревога, освен неизмитата чернокоса опашка, ронеща мъртъв епидермис по раменете на професора. Моника пренарежда някои от чувалите за трупове, а Лео прави кафета, поглеждайки от време на време към някой от „приятелите си“, смеещи се на проукраинска творба, която представя Путин като герой от настолна игра в стила на „Операция“.
В 9:30 започват презентациите.
Първият кийноут (45 минути) е поглед върху израелските списъци за убиване, и приложението Daddy's Home (“Тати си е вкъщи”), сигнализиращо на израелски военни служители, когато палестинец е в най-уязвимото си състояние, т.е. със семейството си. Гласът на лектора (млад книжен плъх с протестна тениска от лимитираната серия на Джон Галиано) е писклив и нервен и не оставя място за въпроси от публиката.
„Критиката днес е просто разследваща журналистика“, казва си Виктор и се усмихва.
Една добре формулирана мисъл.
Следват:
15-минутна тривиална презентация върху техномилитаризма, примесена с остаряла критика към Къртис Ярви и Ник Ланд (Балтазар Перес/Единбург);
Странно и неразбираемо изложение върху оперативната теория на образа (Х. Фароки), надзора и техносемиотиката (Матео Кастилиани/Болоня);
Добра презентация върху съвременното палестинско изкуство: по-конкретно интересен критически прочит на работата на млад художник, създал нещо, наречено контра-карти – серия от патетични картини, силно напомнящи илюстрациите на Доре към „Божествената комедия“, които разкриват предполагаемия живот след смъртта на палестинските цивилни жертви (Сабине Ериксен/Уоруик).
Между 11 и 11:45 часа се провежда дискусия върху чутото.
Уморена. Не особено вдъхновена.
Повечето произраелски лектори/слушатели отсъстват заради инцидента на 8-ми. Други просто изчакват лекцията на проф. Копринаров насрочена за следобеда.
Дискусията е последвана от 30-минутна почивка.
Фоайето на “Логоцентрала” започва да се пълни. Шумоленето на приглушени разговори и обща академична скука.
„Академичната среда е репродуктивна система за невротици и истерици“, казва си проф. Копринаров, докато си взима още едно студено пресовано кафе от Лео. Без дехидратирани портокали, за съжаление.
***
В 12:14 главната зала на “Логоцентрала” гъмжи от хора в различни състояния на дискомфорт (поради сгъваемите столове). Логото на Софийския университет сияе от голям плазмен телевизор.
Моника (първи ред) е фокусирана върху кожичките на левия си показалец. Капки кръв бавно се стичат, заплашвайки да оцапат оригинални Levi's 501s втора употреба.
Съпругът ѝ е в тоалетната.
Има нещо зловещо в баналността на физиологичната му нужда, мисли си Моник, хвърляйки тъжен поглед към сина си и „приятелите му”
Малкият ми бунтар.
Минават няколко минути в статичния шум на празния микрофон.
След това проф. Виктор Копринаров заема мястото си. Лекторите могат да избират дали да изнесят докладите си прави или седнали. Копринаров избира второто.
Натиска спейс-бутона на лаптопа си.
Слайд с име, институция, информация за контакт и логото на Софийския университет. Пауза.
На големия плазмен екран се изписва:
قهر
(Гнет)
Думата увисва на празния черен фон за известно време, след което на нейно място се появява отрязан крайник. След което още един. И още един. И още един. Снимки на опустошени палестински лица като тези от фотографиите на Брус Гилдън.
Модифициран глас започва да брои жертвите на войната.
1
2
3
4
10
300
1000
12000
45000
70000
и т.н.
Крайниците отстъпват място на скрийншоти от различни публикации и постове в социалните мрежи.
Про-израелски.
Потокът цитати образува медитативна верига от геноцидна апологетика. Някои цитирани субекти (вкл. Глория Янева) напускат залата дискретно. Така както трият коментари под мненията си в социалните мрежи.
Други слушатели изпадат в нещо подобно на транс. Главите им – лагващи курсори на мишки.
Изражението на проф. Копринаров е спокойно. Нещо блажено в отпусната му чернокоса опашка и безизразното лице. Труповете се завръщат на екрана заедно със собствения глас на кийноутъра (модифициран):
Апокалипсисът трябва да разкрие нещо.
Нещо трябва да се случи.
Няма такова нещо като апокалипсис.
Апокалипсисът е делегиран.
قهر
(Гнет)
***
Хапче със съдържание 300 мг цианкалий (KCN) дава около 3-4 минути живот на погълналия го.
Смъртта на проф. Виктор Копринаров отнема три минути и половина.
Краят му е невероятно тих и добре осветен. Главната зала в “Логоцентрала” понякога се използва за поставяне на експериментални пиеси и прожекции на авангардни късометражни филми.
Виктор е заснет от осиновения си син Лео.
На iPhone.
Хората от КСИ изнасят тялото.
Този текст е откъс от романа „Интелектуалният фронт“. Проектът е реализиран с подкрепата на Национален фонд „Култура“ .
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 56, май, 2026
